Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър и Лист се озоваха сред разчистено поле, осеяно с димяща разровена пръст; бежанците зад тях се оттегляха и изсипваха към брода, ариергардът най-сетне можа да си поеме дъх, докато възкръсналите воини крачеха срещу врага.
Момчето — Нил, близнакът на Недер — яздеше грамаден петнист кон и размахваше над главата си някакъв увенчан с пера кривак. Възкръсналите воини, минаващи покрай него, ревяха и тресяха оръжията си за поздрав — или от благодарност. Момчето се смееше с цяло гърло, също като тях.
Пехотата на ветераните на Релой се разкъса преди да дочака сблъсъка и побягна назад към ордата, която вече усилваше настъплението си.
— Как е възможно това? — попита Дюйкър. — Лабиринт на Гуглата… това е некромантика, не е…
— Може би не са възкръснали — допусна Лист. — Може би духът на острова само ги използва…
Историкът поклати глава.
— Не съвсем. Чу ли го онзи смях — песента — езика им чуваш ли? Душите на тези воини се събудиха. Тези души трябва да са останали тук, задържани с духа, изобщо не са били отстъпвани на Гуглата. Ще си платим за това, ефрейтор. Всички.
От земята от всички страни изникваха още и още фигури: жени, деца, кучета. Много от кучетата бяха с кожени хамути, продължаваха да влачат останки от плетени шейни. Две жени държаха децата си до гърдите, стиснали костените дръжки на бронзовите ножове, забити в детските телца. Древна трагедия като в замръзнала картина, цяло едно племе, подложено на заколение от неведом враг. — „Преди колко ли хиляди години се е случило това, колко ли време са стояли тези души затворени в капана на този ужасяващ, късащ сърцето миг? А сега? Нима са обречени да повторят тази вечна болка?“
— Гуглата да ги благослови тези двете — промълви Дюйкър. — Да ги вземе дано. Да ги вземе веднага.
Жените бяха замръзнали в картината на този съдбовен край. Гледаше ги как забиват ножовете в телата на децата си, виждаше как се гърчат крехките телца, чуваше проплакването им, преди да издъхнат. Виждаше как жените падат под замаха на невидими оръжия — спомените, които само те можеха да видят… и да изпитат. Безмилостното заколение не секваше.
Нил беше спрял устремната си езда и бе подкарал петнистия си кон ходом към грозната сцена. Мургавата кожа на момчето бе посивяла болезнено и нещо изшепна в ума на Дюйкър, че младият магьосник вижда повече от всички други — поне от всички живи. Момчето въртеше глава и следеше призрачните убийци. Потръпваше при всеки смъртоносен замах.
Историкът се затътри към него — краката му се бяха вдървили и едва го държаха. Посегна и взе юздите от вкочанените му ръце.
— Нил — промълви той. — Какво виждаш?
Момчето примига, извърна бавно очи и го погледна.
— Какво?
— Ти виждаш. Кой ги убива?
— Кой ли? — Избърса челото си с разтрепераната си ръка. — Близки. Кланът се е разцепил, двама съперници за Рогатия стол. Близки, историко. Братовчеди, братя, чичовци…
Дюйкър усети как нещо в него се прекърши от думите на Нил. Някакви смътни очаквания, поддържани от отчаяна нужда, го бяха уверявали, че убийците трябва да са… Джагът, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле… някой… някой друг.
— Не!
Очите на Нил, млади и толкова стари, задържаха неговите и магьосникът кимна.
— Близки. Това се е повтаряло. При уикците. Допреди едно поколение. Повтаряло се е.
Но вече не. „Моля ви, богове!“
— Вече не. — Нил се усмихна кисело. — Императорът, като наш враг, ни обедини. Надсмиваше се на дребнавите ни битки, на безсмислените ни кръвни вражди. Не просто се смееше, смееше ни се с подигравка. Засрамваше ни с презрението си, историко. Когато се срещна с Колтейн, съюзът ни вече се разпадаше. Келанвед ни се подигра. Каза, че трябва само да си седи и да чака въстанието ни да свърши само. С думите си той жигосваше душите ни. С думите си и с предложението си за единство той ни дари с мъдрост. С думите си ни накара да коленичим пред него с благодарност, да приемем онова, което ни предложи, и да му отвърнем с вярност. Преди време попитахте как императорът е спечелил сърцата ни. Вече знаете.
Враговете възвърнаха решимостта си, щом потъмнелите оръжия на древните воини започнаха да се огъват и трошат в сблъсъка с новото желязо. Изсушените, приличащи на скелети оживели трупове се оказаха неравностойни. Разлетяха се късове плът и оръжия, възкръсналите започнаха да залитат и да падат, неспособни да се вдигнат отново.
— Нима за втори път трябва да преживеят поражението си? — попита Дюйкър.