Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Диария!

— Quis est in malo humore — каза Стивън — ego aut vos?327

Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:

— Вонлива рядка диария и нищо друго!

Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта й остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му — ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.

Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.

— А, ето ви и вас — весело каза Маккан.

— Да, ето ме и мен — каза Стивън.

— Както винаги със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?

— Този въпрос не влиза в дневния ред — отвърна Стивън. — Следващата точка, моля?

Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.

— Следващата точка, тъй ли? — каза Маккан. — Хм! Я виж ти!

Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.

— Следващата точка е да подпишете петицията.

— И какво ще ми заплатите в такъв случай? — попита Стивън.

— Аз ви мислех за идеалист — каза Маккан.

Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:

— По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.

Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.

Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед328, за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора.

Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:

— Да живее всемирното братство! Хип-хип ура!

— Давай, Темпъл — каза румен здравеняк, застанал до него, — после имаш една халба от мене.

— Аз съм сторонник на всемирното братство — рече Темпъл, — поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. — А Маркс е мръсен мошеник.