Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Децантор! — извиках.
Той спря пред вратата.
— Какво искате да направите… с ТОВА…?
— Нищо — рече ледено.
— Моля ви… върнете се. Още малко… Не може да оставите това така…
Господа, не знам дали този човек беше голям учен, но със сигурност беше голям негодник. Не искам да ви разправям какъв пазарлък настъпи. Но трябваше да го направя. Знаех, че ако го пусна да си иде, дори с мисълта, че ме е преметнал и ми е разправил врели-некипели, все пак дълбоко в душата си… в телесната си, жива душа ще осъзнавам, че някъде, в някое пълно с хартии чекмедже лежи един човешки разум, живото съзнание на нещастната жена, която е убил. И не само убил, ами и я обрекъл на най-страшното от всичко възможно, най-страшното, пак казвам, защото няма нищо, което да се сравни с осъждането на самотна вечност. Тази дума нищо не ни говори, естествено. Опитайте в такъв случай, моля ви, като се приберете вкъщи, да легнете в тъмна стая, никакъв звук или лъч светлина да не стига до вас, и със затворени очи да си представите, че ще останете така постоянно ден и нощ, и още един ден и една нощ, и така ще ви минават безчет седмици, месеци, години, векове и че вашият мозък предварително ще бъде така обработен, че да не можете да се скриете дори в лудостта. Самата мисъл, че съществува някой, обречен на такава мъка, пред която адовите са детска играчка, не ми даваше мира през целия мрачен пазарлък. Разбира се, говорехме за унищожение, а сумата, която ми поиска… но да не изпадаме в подробности, господа. Ще кажа само, че винаги съм се смятал за скъперник и ако днес се съмнявам в това, то е защото… Е, добре. С една дума: това не беше някаква сума. Това беше всичко, което имах тогава. Пари… да. Преброихме ги… а после той каза да загася лампата. И в мрака най-напред зашумя разкъсвана хартия… и изведнъж върху белезникав квадрат (беше подложка от памук) се появи слаб играещ блясък, като от скъпоценно бижу… очите ми постепенно свикваха с мрака и виждаха все по-силното лазурно сияние и тогава, усещайки неравното му възбудено дишане във врата си, аз се наведох, взех приготвеното чукче и с един удар…
Господа, мисля, че той все пак беше казал истината. Защото когато ударих първия път, ръката отказа да ме слуша и само нащърбих овалния кристал… но въпреки това той угасна. За част от секундата настъпи нещо като микроскопичен беззвучен взрив — милиарди виолетови прашинки се завъртяха панически и изчезнаха. Стана тъмно като в рог. И се чу неговият мъртъв, глух глас:
— Няма нужда да удряте повече, Тихи… край.
Взе ми кристала, а аз тогава повярвах, защото бях видял с очите си, впрочем бях почувствал, че е прав. Не мога да ви кажа как. Запалих лампата, полуслепи се погледнахме като двама престъпници. Той натъпка по джобовете си пачките и излезе, без да се сбогува.
Никога повече не го видях и не зная какво е станало с него с този изобретател на безсмъртната душа, която аз убих.
III. Професор Зазул
Човека, за когото ще ви разкажа, съм виждал само един път. Бихте се потресли от вида му. Деформиран гърбушко на неопределена възраст, с лице, сякаш облечено в прекалено широка кожа — толкова бръчки и гънки имаше по него; освен това на шията му имаше по-къс мускул и той винаги държеше главата си настрана, като че ли е пожелал да види собствената си гърбица, но насред движението се е отказал. Няма да кажа нищо ново, твърдейки, че умът рядко се придружава от хубост, ала той, едно истинско олицетворение на недъгавостта, будещ отвращение, вместо милосърдие, би трябвало да бъде гений, макар че и тогава би плашил хората със самото си появяване — и тъй, Зазул… Казваше се Зазул. Доста отдавна бях чувал за неговите ужасяващи експерименти. Дори по едно време печатът вдигна доста шум около тях. Дружеството за борба с вивисекцията се опитваше да започне процес против него или може би го беше започнало, но доникъде не стигнаха. Той беше намерил начин да се измъкне. Беше професор — само по титла, понеже не можеше да чете лекции: пелтечеше. Всъщност запъваше се, когато беше развълнуван; често му се случваше. Зазул не дойде при мен. О, той не беше такъв човек. По-скоро би пукнал, но да се обърне към някого — не. Просто при една разходка край града се загубих из гората, дори ми беше приятно, когато изневиделица рукна дъжд. Исках да го изчакам под едно дърво, но той не преставаше. Небето здравата се беше заинатило, та си помислих, че трябва да потърся да се приютя някъде. Бягах от дърво на дърво и вече мокър до кости, излязох на чакълеста пътечка, а по нея — на отдавна неизползван, обрасъл с храсталаци път; той ме заведе до оградено със зид имение. Над вратата, някога боядисана в зелено, а сега отчайващо ръждясала, висеше дървена табелка с едва четящ се надпис: ЗЛИ КУЧЕТА. Не горях от желание да се натъкна на разярените зверове, но в бурята нямах друг изход; отчупих от близкия храст солиден клон и въоръжен с него, атакувах вратата. Казвам така, защото едва като напрегнах всички сили, под акомпанимента на адско скърцане, можах да я отворя. Попаднах в толкова запустяла градина, че с мъка можех да гадая къде някога са били алеите. В дъното, закрита от разлюлените в дъжда дървета, се издигаше висока тъмна къща със стръмен покрив. Трите прозореца на първия, етаж светлееха зад белите пердета. Беше още рано, но по небето галопираха все по-тъмни облаци и затова едва на десетина крачки от къщата видях двете редици дървета, които препречваха пътя към верандата. Бяха туй, гробищни туй — помислих си, че обитателят на този дом не ще да има много весел характер, — но кучета, въпреки предупреждението над вратата, никъде не видях; изкачих се по стъпалата и донейде пазен от дъжда от козирката над входната врата, натиснах копчето на звънеца. Той издрънча вътре, отговори му глуха тишина. Поизчаках и пак натиснах копчето — със същия ефект, затова започнах да чукам, а после и да удрям все по-силно по вратата; чак тогава из дълбините на къщата се дочуха тътрузещи се стъпки и един неприятен, скърцащ глас попита: