Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Обаче — казах — дори ако това е възможно, ще получите само половин яйцеклетка — зародиш, който тутакси ще умре…
— Ако го правят други, може би, но не и при мен — отвърна той със студена гордост. — Тази изкуствено създадена половинка от яйцеклетката, изкуствено насочена към определен тип развитие, аз поставям в изкуствен хранителен разтвор и там, в инкубатора, като в механична матка, предизвиквам нейното превръщане в плод — със стократно по-бърз темп на развитие в сравнение с нормалния темп на развитие на плода. След три седмици зародишът се преобразява в дете; под въздействието на по-нататъшните манипулации след една година това дете е на десет биологични години; след още четири години той е вече четирийсетгодишен човек — е, именно това постигнах аз, Тихи…
— Хомункулус! — възкликнах. — Мечтата на средновековните алхимици… Разбирам… Вие твърдите — а дори и ако е било така наистина! Вие сте създали този човек, така ли?! И смятате, че имате право да го убиете?! И че аз ще стана ваш съучастник в това престъпление? О, дълбоко… ама дълбоко се заблуждавате, Зазул…
— Това още не е всичко — рече студено Зазул. Главата му сякаш израстваше непосредствено от безформената буца на гърбицата. — Естествено, най-напред бяха проведени опити с животни. Там, в тези буркани имаме двойки котки, зайци, кучета; в съдовете, означени с бял етикет, са оригиналните, истинските създания… в другите, с черния етикет — създадените от мен копия-близнаци… С нищо не се различават и ако сменим етикетите, няма да можете да откриете кое животно е възникнало по естествен начин, родило се е, и кое произхожда от моята реторта…
— Добре — казах, — така да бъде… но защо сте го убили? Защо? Може би е бил… дебилен? Недоразвит? Дори в такъв случай не сте имали право да…
— Не ме обиждайте, моля! — изсъска той. — Пълен умствен разцвет, Тихи, пълно развитие, най-точно съвпадение с белезите на оригинала в соматичната област… а в психическата област заложени по-големи възможности от тези на биологичния прототип… да, това е нещо повече от създаване на близнак… това е копие, по-съвършено от… професор Зазул надмина природата. Надмина я, разбирате ли, господине?!
Аз мълчах, а той стана, приближи се до резервоара, повдигна се на пръсти и с един замах дръпна парцаливата завеса. Не исках да гледам, обаче главата ми сама се обърна натам и видях през стъклото, през слоя помътнял спирт подпухналото, изнурено лице на Зазул, неговата голяма, плуваща като вързоп гърбица… пешовете на сакото, развели се в течността като черни подмокрени крила… белезникаво-блестящите очи… подгизналите, слепени бели фитили на брадата… и стоях така, като ударен от ток, а той грачеше:
— Както можете да се досетите, въпросът беше делото да не потъне в забвение. Човекът, дори създаденият изкуствено, е смъртен, въпросът беше да остане, да не се разпадне на прах, да остане като паметник… да, това беше въпросът. Но трябва да знаете, Тихи, възникна съществена разлика между моето и неговото мнение; и в резултат на нея не аз… а ТОЙ попадна в буркана… той… той, професор Зазул, а аз, аз — аз съм именно…
Захихика, но аз не го чувах. Имах усещането, че пропадам в някаква бездна. Местех очи от неговото живо, изкривено от върховна радост лице към другото, мъртвото лице, плуващо зад стъклената стена като огромно подводно създание… и уста не можах да отворя. Беше тихо. Вече почти не валеше. Дъждът сякаш се отдалечаваше с поривите на вятъра, замираше и после пак се връщаше в надгробния звън на водосточните тръби.
— Оставете ме да си отида — исках да кажа, но не познах собствения си глас.
Затворих очи и глухо повторих:
— Оставете ме да си отида, Зазул. Вие спечелихте.
IV. Физикът Молтерис
Един есенен следобед, когато мракът вече се настаняваше по улиците и ръмеше ситен, равен сив дъжд, който правеше спомена за слънцето почти неправдоподобен и човек за нищо на света не би напуснал мястото си край камината, където е потънал в стари книги (в тях търси не какво пише, защото знае, а търси себе си отпреди години) — та в един такъв есенен подиробед се чу неочаквано тропане на вратата ми. Тропането беше рязко, сякаш дошлият, без дори да докосне звънеца, искаше от самото начало да извести, че появата му е внезапна, бих казал дори отчаяна. Оставих книгата, излязох в антрето и отворих. Видях човек с мушама, по която се стичаше вода, с лице, изкривено от явна умора и лъснало от капките. Изнурен, той дори не ме погледна. Беше обгърнал с две ръце, мокри и зачервени, голям пакет, който явно сам бе дотътрил по стълбите на етажа ми.