Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Мислех, че ще избухне, но той дори не трепна. Гледа ме един миг с издевателски стиснати устни.
— Кажете сам, на какво прилича това? Има буря, лее се дъжд като из ведро, нахълтвате тук при мен, заплашвате ме с побой, а после, когато аз с вродената си благост отстъпвам, имам честта да чуя нови заплахи: след побоя съм заплашван с полиция. Аз съм учен, драги ми господине, а не бандит. Не се страхувам от полицията и изобщо не се боя от нищо, Тихи.
— Това е човек — казах, почти без да слушам дрънканиците му, прозрачно издевателски, но бях убеден, че ме е довел тук умишлено, за да направя ужасяващото откритие. Гледах над главата му към онази двойна, страшна сянка, която продължаваше да се люлее кротко в синята течност.
— В най-висша степен — отговори охотно Зазул. — В най-висша степен.
— О, само с това няма да се измъкнете! — викнах.
Той ме гледа, гледа, а след това с него започна да става нещо — затресе се, изохка и косата му настръхна. Хихикаше.
— Тихи — каза, когато се поуспокои, но в очите му продължаваха да скачат искрички на адска злоба, — искате ли?… Искате ли да се обзаложим? Аз ще ви разкажа как се стигна до онова там — той посочи с пръст. — Сигурен съм, че тогава вие няма да пожелаете и косъм да падне от главата ми. По собствено желание, без принуда, разбира се. Е, как, обзалагаме ли се?
— Убихте ли го? — попитах още.
— Донякъде. Да. Във всеки случай аз го натиках там. Смятате ли, че може да се живее в деветдесет и пет процентов разтвор на денатуриран спирт? Че все още има някаква надежда?
Тази негова овладяност, тази сякаш предварително запланувана търпеливост, тази самоувереност, демонстрирани пред трупа, ми възвърнаха спокойствието.
— Добре, да се обзаложим — казах хладно. — Говорете!
— Не ме пришпорвайте — каза той с такъв тон, като че ли беше принц, отдаващ ми благоволение. — Ще ви разкажа, Тихи, защото това ме забавлява, защото това е една весела история и като я повтарям, изпитвам удовлетворение, а съвсем не защото вие ме заплашвате. Аз не се страхувам от заплахи, Тихи. Но да оставим този въпрос. Тихи, чували ли сте нещо за Маленегес?
— Разбира се — отговорих. Вече бях дошъл на себе си. В края на краищата и аз съм в известен смисъл изследовател й знам кога човек трябва да запази хладнокръвие. — Той публикува няколко статии за денатурирането на белтъчните молекули…
— Великолепно — заяви Зазул с напълно професорски тон и ме погледна с възобновен интерес, сякаш беше открил в мен черти, за които ми се полага поне капка уважение. — Но освен това той разработи метод за синтез на големи белтъчни молекули, изкуствените белтъчни разтвори, които са живи, внимание! Става дума за лепкави желета… той беше влюбен в тях. Но освен това разработи метод за синтез на големите белтъчни молекули, за изкуствени белтъчни разтвори, които са живи, следите ли мисълта ми? Едни такива желета… той ги обожаваше. Даваше им да ядат, така да се каже… хм, сипваше им захар, въглехидрати, а те, тия желета, тия безформени пра-амеби поглъщаха всичко, да ти е драго да ги гледаш, и растяха, отпървом в малките колби на Петри… после ги пренесе в по-големи съдове… глезеше ги, напълнил си беше лабораторията с тях… едни му умираха, почваха да се разлагат, вероятно от лошото хранене, тогава той беснееше… търчеше насам-натам с тая своя брада, винаги топната в любимото желе… но не отиде по-далеч. Беше просто глупав, тук — почука се с показалец по плешивината, която лъщеше жълтеникаво под светлината на ниско спуснатата лампа — нещо не му достигаше. — А после за работа се захванах аз, Тихи. Няма да говоря дълго, това са въпроси на специалистите, а ония, които наистина ще оценят величието на моето дело, още не са се родили… С една дума, аз създадох белтъчна макромолекула, която може да се насочи към определен тип развитие така, както се намества часовникът… не, това не е най-подходящият пример. Знаете за еднояйчните близнаци, нали?
— Да, но какво общо има…
— Ей сега ще разберете. Оплодената яйцеклетка се дели на две еднакви половинки, от които възникват два съвсем приличащи си индивида, два зародиша, двама приличащи си като огледален образ близнаци. Добре, а сега си представете, че съществува начин, съгласно който е възможно, като има възрастен жив човек, след задълбочено изследване на неговия организъм да бъде създадена другата половинка от яйцеклетката, от която някога се е родил той. По този начин може, с дългогодишно закъснение, да се създаде близнак на този човек… внимавате ли?