Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Да — заявих, — малко е. Сам казахте, че това е безсмъртие, лишено от тялото, от силите му, от усещанията и насладите…
— Не повтаряйте едно и също — прекъсна ме той. — Мога да ви припомня свещените книги на всички религии, песните на поетите, разните му суми технологични, молитви, легенди — никъде не намерих нито дума за вечността на тялото. Тялото е подценявано, дори презирано. Душата, не то, нейното съществуване във вечността е цел и надежда. Душата като противоположност на тялото, като негово отрицание. Като освободеност от физически страдания, от внезапни опасности, от болести и старческо грохване, от борбата за всичко това, което в бавното си тление и изгаряне изисква тази постепенно рушаща се печка, наречена организъм; никой никога не е проповядвал безсмъртие на тялото — докато свят светува. Само душата е трябвало да бъде освободена и спасена. Аз, Децантор, я спасих за вечността, вечно. Изпълних мечтите — не моите. Мечтите на цялото човечество…
— Разбирам — прекъснах го. — Децантор, в някакъв смисъл вие сте прав. Но само в такъв, че с изобретението си давате да се разбере — днес на мен, утре може би на целия свят — колко е безполезна душата. Че безсмъртието, за което говорят цитираните от вас свети библии, корани, вавилонски епоси, веди и саги, не му трябва на човека. Нещо повече: всеки човек, като помисли за вечността, която сте готов да му дарите, ще изпита същото, каквото изпитвам аз: висше отвращение и страх, гарантирам ви. Мисълта, че обещанието ви може да стане моя съдба, ме кара да настръхвам. Е, Децантор, така вие сте доказали, че човечеството се е самоизмамвало от хилядолетия. Вие разрушавате тази самоизмама…
— Значи смятате, че моята душа няма да е нужна на никого? — попита спокойно, но изведнъж някак угаснало този човек.
— Сигурен съм. Гарантирам ви… Как можете да мислите другояче? Децантор! Бихте ли го искали? Нали сте човек!
— Вече ви казах. Никога не съм мечтал за безсмъртие. Но смятах, че щом хората го искат, значи аз нещо не съм наред. Исках тях да удовлетворя, не себе си. Търсех най-трудния проблем, извън моите сили. Намерих го и го разреших. В този смисъл той беше моя лична работа, но само в този; по същество ме интересуваше единствено като определена задача, която трябва да разреша с помощта на правилните технология и средства. Приех дословно това, което са писали най-големите мислители от всички времена. Не може да не сте ги чели, Тихи… този страх от края, пред смъртта на съзнанието тогава, когато е най-богато, когато е готово да даде най-големи плодове… в края на един дълъг живот… Всички повтарят все това. Мечтата им е да общуват с вечността. Аз създадох това общуване. Тихи, а може би те… може би най-изтъкнатите личности? Гениите?
Тръснах глава.
— Опитайте. Но не вярвам дори един да… Не, невъзможно.
— Тоест как — промълви той и за първи път усетих нещо живо в гласа му, — наистина ли смятате, че това… няма никаква стойност за никого? Че никой няма да поиска? Как е възможно?
— Така е… — потвърдих.
— Моля ви, не прибързвайте! Все пак всичко е още в моите ръце. Мога да приспособя, да променя… мога да снабдя душата със синтетични сетива… е, това би изключило вечността, но щом пък сетивата са им толкова важни… очи… уши…
— Но какво биха видели тези очи? — попитах.
Той мълчеше.
— Превръщането на Земята в ледена пустиня… разпадането на галактиките… умирането на звездите в безкрайната черна пустош, така ли? — изброявах бавно.
Мълчеше.
— Хората не искат безсмъртие — продължих след пауза. Само не искат да умират, това е. Искат да живеят, професоре. Искат да усещат земята под краката си, да виждат облаците над главата си, да обичат други хора, да бъдат с тях и да мислят за това. Нищо повече. Всичко казано извън това е лъжа. Несъзнателна, но лъжа. Съмнявам се дали някой ще поиска дори да ви изслуша, като мене сега, да не говорим за… желаещи.
Децантор постоя известно време неподвижен и безмълвен, загледан в бялото пакетче на бюрото. Изведнъж го грабна, кимна ми бегло и тръгна да излиза.