Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Ама чакайте… — избъбрих, — вие твърдите, че… казвате, че… настъпва пълно откъсване…
— Естествено. Не съм казал, че в тази кутийка има цял човек, нали? Говорех само за душата. Представете си, че от тази секунда спирате да получавате каквито и да е известия отвън, сякаш мозъкът ви е отделен от тялото, но продължава да съществува, жизнен както досега. Разбира се, ще ослепеете и оглушеете, в известен смисъл ще се парализирате, нали няма да имате тялото си на разположение, но напълно ще съхраните вътрешното си зрение, тоест яснотата на ума, полета на мисълта, свободно ще размишлявате, ще развивате въображението си, ще го формирате, ще изпитвате надежди, радости, тъга, произтичащи от промените в нетрайните духовни състояния — точно това притежава тази душа, която оставям на бюрото ви…
— Истински кошмар — казах. — Сляп, глух, парализиран… за векове.
— Вечно — поправи ме той. — Толкова много вече ви казах, господин Тихи, че остава да добавя само още едно. Центърът е кристал, вид несъществуващ в природата минерал, независима субстанция, която не влиза в никакви физически и химически съединения… именно в нейните непрестанно трептящи молекули се съдържа душата, която чувства и мисли…
— Чудовище… — произнесох тихо и спокойно, — чудовище такова, давате ли си сметка какво сте направили?! Не, момент, момент — изведнъж се успокоих, — съзнанието на един човек не може да бъде копирано. Ако жена ви е жива, ходи, мисли, в този кристал може да има най-много някакво нейно копие, не самата тя…
— Не — отвърна Децантор и изкриви очи към бялото пакетче. — Трябва да добавя, че сте напълно прав. Не може да се създаде душата на жив човек. Това би било нонсенс и парадоксален абсурд. Който съществува, съществува еднократно, то се знае. Продължението е възможно само в момента на смъртта. Впрочем процесът на установяване точния строеж на човешкия мозък, чиято душа създавам, също разрушава живия мозък…
— Човече — прошепнах, — да не сте… вие сте убили жена си!
— Дарих я с вечен живот — възрази той и стана. — Впрочем това няма нищо общо с въпроса, който обсъждаме. Ако искате да знаете, този въпрос е между моята жена — и сложи ръка върху кутийката — и мен, полицията й съда. Ние с вас разговаряме за съвсем друго.
Сума време мълчах, неспособен да отворя уста. Протегнах ръка и докоснах кутийката, опакована в дебела хартия; беше много тежка, сякаш вътре имаше олово.
— Може и така, господине — казах. — Да говорим за друго. Да предположим, че ви дам исканите средства. Наистина ли сте толкова луд да мислите, че ще се намери и един човек, който да е готов да умре, за да се мъчи съзнанието му векове наред, лишено дори от милостта на самоубийството?
— Прав сте, със смъртта има известни затруднения — призна след пауза Децантор. Забелязах, че тъмното му око е почти черно. — Все пак за начало може да се разчита на някои категории хора — неизлечимо болни, изнурени от живота сакати старци, но със запазени духовни сили…
— Смъртта не е най-страшният изход в сравнение е безсмъртието, което предлагате — измърморих.
Децантор се усмихна за втори път.
— Ще ви кажа нещо, което може да ви се стори забавно. — Дясната страна на лицето му остана сериозна. — Лично аз никога не съм изпитвал нужда от душа или вечен живот. Но човечеството живее с тази мечта от хилядолетия. Изследвал съм детайлно и задълбочено това, господин Тихи. Всички религии обещават едно и също: вечен живот, надежда за отвъдното. А аз го осигурявам. Осигурявам вечния живот. Давам сигурност за съществуване, след като и последният член от тялото изгние в земята и се разпадне в пръстта. Малко ли е?