Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— С този проблем — поде субектът — се захванах като десетгодишно момче. Понеже не съм само гениален човек, господин Тихи, бях и гениално дете.
Свикнал съм с подобни фанфарони, ала тази гениалност дори на мен ми дойде в повече. Но си прехапах езика.
— Слушам ви — рекох. Ако леденият тон можеше да понижава температурата, след нашите първи изречения от тавана щяха да увиснат сталактити.
— Аз изобретих душата — заяви Децантор, гледайки ме с тъмното си око, докато другото, насмешливото, фиксираше нещо гротескно, видимо само за него, на тавана. Заявлението звучеше като „измислих нова гума за триене“.
— Аха. Душата, ни повече, ни по-малко — казах почти сърдечно, форматът на нахалството му започна и да ме забавлява. — И вие сте я измислили, така ли? Интересна работа, защо ли вече съм чувал за нея? Може би от някой познат?
Спрях дотук сардонически, а той изкриви ужасяващо очи към мен и рече тихо:
— Господин Тихи, да сключим договор. Вие прекратявате подигравките за петнайсет минути, след което можете да ми се смеете колкото си щете. Става ли?
— Става — отвърнах, възвръщайки сухия си тон. — Слушам.
Този не е хвалипръцко, казах си вече. Тонът му беше твърде категоричен. Лъжците не са безогледни, а той беше. По-скоро някакъв луд, уточних за себе си.
— Седнете — измърморих.
— Работата е елементарна — започна човекът, представил се като професор Децантор. — Хората вярват от хиляди години в съществуването на душата. Философи, поети, религиозни дейци, свещеници, църкви повтарят всякакви възможни доказателства за това. Според едни вярвания тя е отделна от тялото нематериална субстанция, която след смъртта на човека запазва неговата идентичност, според други — мислители от Изтока — някаква ентелехия, лишена от индивидуални черти. Но вярата, че човек не свършва с агонията, че нещо в него може да преживее смъртта, векове вълнува умовете. Днес ние знаем, че няма никаква душа. Има само мрежи от нервни влакна, в които се извършват разни процеси, свързани с живота. Това, което чувства притежателят на такава мрежа, неговото будно съзнание — ето това е душата. Така е, или поне така беше, докато не се появих аз. Или по-точно, докато не си казах: душа няма. Това е доказано. Има обаче потребност от безсмъртна душа, копнеж за вечно съществуване, глад за личностно присъствие в безкрая, напук на тленността и разпадането на всичко. Това желание, което изгаря човечеството откакто свят светува, е прекалено реално. Е, защо да не може да се удовлетвори тази хилядолетна концентрация на мечти и страхове? Отначало обмислях евентуалното превръщане на човека в безсмъртен телесно. Но отхвърлих този вариант, беше всъщност само пролонгация на фалшиви и измамни надежди, нали безсмъртните също могат да умрат при катастрофа, пък и той би довел до маса тежки проблеми от рода на пренаселването, имаше и други причини, предрешили намерението ми да изнамеря душата. Само нея. Защо, казах си, да не може тя да бъде построена, както се строи самолет? Едно време не е имало и самолети, само мечти и представи за летене, а днес има. С тази мисъл всъщност разреших проблема. Останалото беше въпрос на подходящи знания, средства и достатъчно търпение. Имах всичко това, затова днес мога да ви кажа: душата съществува, господин Тихи. Всеки може да я има, и то безсмъртна. Мога да произведа индивидуална за всеки, с всички гаранции за трайност. Вечна? Всъщност това не означава нищо. Но моята душа — душата, конструирана от мен, може да преживее угасването на Слънцето. Ледниковата епоха на Земята Както вече казах, мога да даря с душа всеки човек, стига да е жив. Мъртвите не мога. Не е в рамките на моите възможности. Живите са друга работа. Те ще получат от професор Децантор безсмъртна душа. Не като подарък, естествено. Това е продукт на сложна технология, на дълъг и трудоемък процес, затова ще струва доста. При една масова продукция разходите биха намалели, но засега душата е далеч по-скъпа от самолета. Обаче като се има предвид, че става дума за вечност, смятам цената за сравнително ниска. Дойдох при вас, защото конструирането на първата душа напълно опустоши ресурсите ми. Предлагам ви да основем акционерно дружество под название БЕЗСМЪРТИЕ, като вие финансирате дейността; в замяна ще получите четирийсет и пет процента от печалбата нето и мажоритарен пакет акции. Акциите биха били по номинал, но в контролния съвет бих си запазил…
— Извинете ме — прекъснах го, — но виждам, че сте дошли с доста подробен план за тази фирма. Най-напред обаче не бихте ли ме запознали по-отблизо с това свое изобретение?