Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Невидими? — повторих аз.
Към нас се приближаваха Вадхайм и шефът на криминалния отдел. Казах замислено и съвсем тихо, така че само Хамре да ме чуе:
— Те сякаш са се завърнали обратно в онова минало, от което са дошли…
Хамре ми хвърли скептичен поглед, Вадхайм и шефът на „криминалния“ се спряха. През дебелите стъкла на очилата си шефът се взираше в мен. Тъмната му коса бе заресана назад и откриваше високо изпъкнало чело. Той ми протегна ръка и се представи. Направих същото.
— Слушал съм за вас, Веум — каза.
Но от израза на лицето му не съдех, че това, което бе слушал за мен, е било приятно, така че не се впуснахме в разговор на тази тема.
— Бях близък приятел на Ялмар Нюмарк — продумах.
— О, били сте негов приятел? — този път шефът на „криминалния“ ме погледна по-топло.
— Разбрах, че сте прекратили следствието.
— Прекратили, та прекратили! Вие сам знаете, че следствие, свързано със смъртен случай, никога не се прекратява, Веум. Ако на повърхността изплува нещо ново, то…
— Нещо ново? Какво по-точно? Още нечий труп?
— Е, е… — Зад стъклата на очилата му проблеснаха насмешливи пламъчета. — Това е вече прекалено.
„Приятелите и колегите“ на Ялмар Нюмарк, както бе подписан некрологът, вече напускаха тясното площадче пред църквата. Присъствието на тримата полицейски следователи ме изнервяше, имах чувството, че съм хлапак, захванал се да води теологически диспут с трима епископи. Тръгнахме към изхода. Успоредно с Улрикен се издигаха стълбовете на новата въжена линия, която най-сетне отново бе пусната в действие след нещастния случай от 1974 година. За съжаление обаче никой не желаеше да ползва този лифт, тъй като билетите бяха скъпи и струваха колкото тези за цирка, та компанията, която го притежаваше, бе застрашена от фалит.
Пред портала навън Вадхайм ме попита дали не искам да ме закара до града. Благодарих и отказах под предлог, че предпочитам да подишам чист въздух.
Вадхайм и шефът на криминалния отдел ми кимнаха дружески за довиждане, докато Хамре измърмори нещо неразбираемо за раздяла и подкара автомобила, в който се настаниха и те.
Поех нагоре през Ощаволен, после се спуснах по Калфарет. Задуха вятър и във въздуха се носеше влажният дъх на предстоящ дъждец. В районите, край които минавах, хората живееха в големи, уединени вили, толкова големи и непрактични, че сигурно се чувстваха в тях като в хамбари. А Ялмар Нюмарк бе живял другаде, в тясна стаичка с безцветни тапети, на най-горния етаж в неизмазана стара кооперация. И там беше умрял.
Но от естествена смърт или?…
Докато крачех по тротоара на Калведалсвайен срещу пивоварната „Ханса“ и съзерцавах прехласващия изглед към Стуре Люнгегорсван и още по-нататък — към планините, заобикалящи града откъм другата му страна, аз се зарекох, че каквото и да стане, ще разкрия истината за смъртта на Ялмар Нюмарк.
Че ще разбуля мистерията.
Заклех се да разбера дали Ялмар Нюмарк е бил сполетян от естествена смърт, пък ако ще и да се върна с двайсет или трийсет години в миналото, за да намеря неговия убиец.
Дъждът ме застигна долу, до някогашната градска порта, и ме намокри тъй, сякаш някоя ядосана перачка ме бе заляла с мръсна вода нейде отгоре, от някакво корито над облаците.
18
Изпих чаша кафе и изядох половин поничка в кафенето на гарата. Хората седяха, разхвърляли куфари и раници по пода наоколо. Беше август, но късното лято в планината не плашеше последните за сезона туристи. Може би мечтаеха за огрени от слънцето поляни, високо горе, над облачния покров. Или просто се бяха устремили натам с инстинкт, подобен на този на животните, почувствали опасност от наводнение. Дъждът чертаеше дълги, прозрачни линии по стъклата на прозорците и замъгляваше града навън, обвит сякаш в сивкава ципа.
Гарата и градската библиотека на Берген са в две сгради близнаци, построени от големи и тъмни гранитни блокове. Може би ги бяха изградили тъй солидно, за да останат и след второто пришествие — като символ на две големи човешки достойнства; неспокойствието и стремежа към изкуство. Тези две сгради просто очакваха неутронната бомба, та когато всички хора загинат след избухването й, те да пребъдат на своето място. Гарата — с вечното течение, пронизващо те от всички страни, хладна и неуютна дори през горещите летни дни. Библиотеката — с натежали от знание рафтове, което с нищо никому не е било в състояние да помогне. От гарата, по изпотрошените релси, редовно ще потеглят невидими влакове по невидими разписания, а в опустялата библиотека тихо ще обикалят от рафт на рафт призраците на вечните й длъжници, на които приживе никога не е достигало определеното време за прочит на заетите книги. Само че вече нямаше да могат да посягат към томовете, да ги разгръщат с интерес и благоговение.