Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Отидох на прозореца и погледнах надолу. Сега проповедникът говореше, но никой не се спираше да го чуе. Някои толкова бързаха, че дори не поглеждаха встрани. Мина група млади момичета, които се запревиваха от смях. Долу на кея, почти под прозореца ми, бяха спрели японски туристи и фотоапаратите им неспирно щракаха. Фолклор, запечатан на фотолента — последният мохикан, все още жив, на централния площад в Берген.
В такива моменти се чувствах някак кръвно свързан с него. Там долу той говореше възторжено за Исус, а тук горе аз бях неговият единствен истински слушател, макар че не знаеше нищо за мен.
Когато свърши проповедта, той събра нещата си, размени по няколко думи с двама-трима от вечно шляещите се наоколо безделници, натовари автомобила си и потегли към дома. Отново седнах зад бюрото си, а тъмнината бавно изпълваше града, кантората и мен самия, докато всички се превърнахме в един мрак, в една материя, в една мисъл…
Сигурно съм задрямал. Щом отново отворих очи, в мен се бяха вторачили зелени и червени неонови светлини, мъртвата украса на нощта.
17
Когато повечето от жителите на града се завърнаха от отпуск и отново тръгнаха на работа, а учениците — на училище, изведнъж настъпи лято. То нахлу с пълна сила, пламтящо като любов на стари години. Градът бе сякаш залян от горещ прилив, който обаче не след дълго се отдръпна и във въздуха остана студеният лъх на есента, застанала пред прага.
Якоб Е. Хамре ми позвъни още на следващия ден.
— Реших да те изпреваря и пръв да ти се обадя — каза той.
— Я виж ти! — иронизирах аз.
— Получихме резултатите от аутопсията.
— И какво излиза от тях?
Той замълча за миг. После каза:
— Сърдечна слабост.
— Какво?
— Смъртта е настъпила вследствие сърдечна слабост. Съвсем просто и естествено за мъж на неговите години. Пък и ти сам знаеш на какви големи изпитания бе подложен организмът му през последните месеци. Лекарят каза, че всичко това може да се дължи и на нещастието, което му се случи и което до голяма степен разсипа здравето му. Той бе вече доста рухнал. Всъщност аз мисля, че…
— Да?
— … че смъртта бе за него избавление. Мъж като Ялмар Нюмарк трудно би живял като полуинвалид. По-добре, че всичко стана бързо.
— Да, разбира се. И така може да се гледа на случилото се.
— Аз поне така мисля.
— А останалите резултати?
Той бързо каза:
— Огледът продължава — после добави по-бавно, — но все още без особен резултат. Досега нищо не ни е подсказало, че случаят носи криминален характер.
— А мъжът, който е куцал?
— Видяла го е само домашната помощничка, но когато я разпитахме отново, тя вече не бе сигурна, че той наистина е куцал, вероятно така й се е сторило.
— Какво значи „Така й се е сторило?“ Ами картонената кутия, нима и нея не намерихте?
Гласът му прозвуча уморен:
— Не, Веум. Не я намерихме.
— Значи продължавате следствието?
— Да. Просто мислех, че това, което ти казах, може да те интересува и…
— Разбира се, Хамре. Благодаря ти, че се обади. Обаждането ти е вече регистрирано от другата страна на вратата към рая, в сивия шкаф с архивите, върху визитна картичка с твоето име.
— Дано е така, Веум.
Затворих телефона.
След една седмица прочетох във вестника известието за смъртта на Ялмар. По-семпло не можеше да бъде:
„Нашият стар другар
Ялмар Нюмарк
Почина внезапно на седемдесетгодишна възраст.
Приятели и другари“
Погребението щеше да се състои на следващия ден. Изрязах некролога и го оставих на бюрото си редом с другите хартии и документи, натрупани в хода на делата, с които се занимавах.
В деня на погребението на Ялмар Нюмарк лятото пак се върна. Небето си навлече сива риза, а въздухът бе наситен с тъжен аромат на късно лято. Всичко това подхождаше на повода, който ни бе събрал.
Чакълът по алеите между гробовете скърцаше под краката ми. Старите паметници се бяха килнали като възрастни хора, страдащи от болки в кръста. Буквите, издълбани по тях, изпращаха във вселената кратките си послания — едно име и две години — един жизнен път, изразен с няколко знака. Всичко и нищо — няколко букви и осем цифри. Всички унижения и всички радости. Всичката мъка и всичкият смях, които не могат да се издълбаят на камък, а са скрити зад имената и годините, в земята под наклонилите се в различни посоки надгробия, под посърналите цветя и обраслите с трева могилки.