Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Намерих Уве Хаугланд в килийката на петия етаж, току над кабинета на главния редактор. Тези стаички са сякаш нарочно тъй тесни — за да те насочват към пишещата машина и към нищо друго, принуждавайки те да се концентрираш, та ако, не дай боже, дойде някой, с когото трябва да поговориш, място за двама просто няма. Толкова по-опасно би станало, ако вътре нахълтат представителки на феминизма, за да протестират срещу поредната статия, издържана в духа на „мъжкия шовинизъм“. Тогава стените на стаичката биха се пропукали и един господ знае какво би могло да се случи.
Когато за последен път видях Уве Хаугланд, той ми приличаше на Монтгомъри Клифт29 подир автомобилна катастрофа. И сега имаше подобен вид, но бе с още по-хлътнали бузи, в тъмната му коса личаха сребърни нишки, а край пишещата му машина видях очила с дебели стъкла — един поостарял Монтгомъри Клифт.
Навел се бе над машината, забил поглед в написаното последно изречение, същевременно прелиствайки разсеяно някакъв дебел том, който можеше да бъде наръчник с разпоредби за данъчното облагане. Набола брада, тъмни панталони и риза на сиви и бели квадрати, разкопчана на врата. На един стол бяха метнати мъхаво зелена жилетка и кафява вратовръзка. На кука отзад висеше тъмносиньо палто. Прозорецът гледаше към вътрешния двор на сградата, а отсреща, в друга килийка, се виждаше шишкав мъж, който говореше на диктофон, забил празен поглед във въздуха.
Уве Хаугланд се надигна с непохватно движение.
— Здравей!
Влязох вътре и стаичката му се смали още повече. На пода край стола, на който седнах, бяха натрупани стари вестници, сякаш събрани набързо от Хаугланд, малко преди да се появя. На малка маса в ъгъла зърнах мръсносива пластмасова кутия, в която той може би държеше личния си архив. Изпод капака й се подаваха червени и зелени обозначителни фишове и прокъсаните крайчета на изрезки от стари вестници, бюлетини, ксерокопия и тем подобни.
По лавиците над бюрото му бяха подредени дебели книги, търговски каталози, данъчни справочници и прочее, нужни на човека, считан за превъзходен експерт по икономическите въпроси. Преди две години му бях дал информация за нещо, което можеше да се превърне в неговия „най-страхотен“ репортаж, ако главният редактор не го бе забавил толкова дълго, че новината излезе в почти половината от централния печат. Този инцидент може би го е научил на някои неща. Пък и дали затова не се е прошарил?
Спомнях си и жена му. Бях я виждал в града. Със замечтани бледовиолетови очи, такива, в чиито глъбини човек не може да надникне. Така и не бях сигурен дали наистина ме вижда, или просто се чуди откъде ме познава.
У него имаше нещо унило, може би огорчено. Бях решил изобщо да не го питам за жена му. По-добре да си спестя някоя неприятност.
Огледах се и казах:
— Приятно е тук. Още няколко квадратни метра и ще се чувствам като у дома си.
Той се усмихна криво:
— Ти май имаш и по-хубав изглед, Веум?
— Хм, хм. То е единственото, с което мога да се похваля.
Погледнах към отсрещния прозорец. Мъжът с диктофона бе изчезнал.
— Изгледът ми е малко по-разсейващ от твоя.
Той хвърли невиждащ поглед към прозореца.
— Година и нещо, откак не съм гледал навън.
Въздъхнах.
— Добре, да минем към въпроса. Може би ще ти отнема малко време, но…
Той ме погледна любопитно.
— Е?
— Кажи ми… Какво знаеш за Хагбарт Хеле?
Сега той дълбоко въздъхна.
— Хагбарт Хеле… Какво искаш да знаеш за него? — Погледна часовника си.
— Преча ли ти? Задържам ли те?
— Не, не. Само погледнах коя дата сме днес. Ти си чувал за първи септември, нали?
— Да, но все още не сме стигнали до…
Журналистът кимна, но бе някак малко разочарован.
— О, знаеш, така ли? Той пристига тук само за един ден в годината. Защото брат му, който е собственик на трикотажна фабрика, празнува на 1 септември рождения си ден. Дълги години все се опитвах да взема интервю от Хагбарт Хеле, но така и не успях. Категорично отказваше, да говори и изобщо се стреми да отклонява всякакво внимание към себе си. Не обича фоторепортерите например.
Той се завъртя на стола и запрелиства в кутията с изрезките. Намери там една вестникарска снимка и ми я подаде: със ситен растер, неясна и правена сигурно с фотокамера, приспособена да снима на големи разстояния.
На задната седалка на голям черен автомобил седеше мъж със слабо лице и крив нос, с почти бяла коса. Той се бе навел напред, сякаш гледаше през предното стъкло или говореше нещо на шофьора си.
29
Монтгомъри Клифт — известен американски актьор (1920–1960). — Б.пр.