Докато смъртта ни раздели

— Здравей!

Влязох вътре и стаичката му се смали още повече. На пода край стола, на който седнах, бяха натрупани стари вестници, сякаш събрани набързо от Хаугланд, малко преди да се появя. На малка маса в ъгъла зърнах мръсносива пластмасова кутия, в която той може би държеше личния си архив. Изпод капака й се подаваха червени и зелени обозначителни фишове и прокъсаните крайчета на изрезки от стари вестници, бюлетини, ксерокопия и тем подобни.

По лавиците над бюрото му бяха подредени дебели книги, търговски каталози, данъчни справочници и прочее, нужни на човека, считан за превъзходен експерт по икономическите въпроси. Преди две години му бях дал информация за нещо, което можеше да се превърне в неговия „най-страхотен“ репортаж, ако главният редактор не го бе забавил толкова дълго, че новината излезе в почти половината от централния печат. Този инцидент може би го е научил на някои неща. Пък и дали затова не се е прошарил?

Спомнях си и жена му. Бях я виждал в града. Със замечтани бледовиолетови очи, такива, в чиито глъбини човек не може да надникне. Така и не бях сигурен дали наистина ме вижда, или просто се чуди откъде ме познава.

У него имаше нещо унило, може би огорчено. Бях решил изобщо да не го питам за жена му. По-добре да си спестя някоя неприятност.

Огледах се и казах:

— Приятно е тук. Още няколко квадратни метра и ще се чувствам като у дома си.

Той се усмихна криво:

— Ти май имаш и по-хубав изглед, Веум?

— Хм, хм. То е единственото, с което мога да се похваля.

Погледнах към отсрещния прозорец. Мъжът с диктофона бе изчезнал.

— Изгледът ми е малко по-разсейващ от твоя.

Той хвърли невиждащ поглед към прозореца.

— Година и нещо, откак не съм гледал навън.

Въздъхнах.

— Добре, да минем към въпроса. Може би ще ти отнема малко време, но…

Той ме погледна любопитно.

— Е?

— Кажи ми… Какво знаеш за Хагбарт Хеле?

Сега той дълбоко въздъхна.

— Хагбарт Хеле… Какво искаш да знаеш за него? — Погледна часовника си.

— Преча ли ти? Задържам ли те?

— Не, не. Само погледнах коя дата сме днес. Ти си чувал за първи септември, нали?

— Да, но все още не сме стигнали до…

Журналистът кимна, но бе някак малко разочарован.

— О, знаеш, така ли? Той пристига тук само за един ден в годината. Защото брат му, който е собственик на трикотажна фабрика, празнува на 1 септември рождения си ден. Дълги години все се опитвах да взема интервю от Хагбарт Хеле, но така и не успях. Категорично отказваше, да говори и изобщо се стреми да отклонява всякакво внимание към себе си. Не обича фоторепортерите например.

Той се завъртя на стола и запрелиства в кутията с изрезките. Намери там една вестникарска снимка и ми я подаде: със ситен растер, неясна и правена сигурно с фотокамера, приспособена да снима на големи разстояния.

На задната седалка на голям черен автомобил седеше мъж със слабо лице и крив нос, с почти бяла коса. Той се бе навел напред, сякаш гледаше през предното стъкло или говореше нещо на шофьора си.