Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Дали го подозирам?
— Изхождам от това, че щом се ровиш в този случай, значи си надушил нещо. Ако се отнася до пожара, това произшествие е твърде отдавнашно и намериш ли доказателства, ще трябва да побързаш да ги представиш на съдебните власти преди първи септември, та Хеле да бъде посрещнат на Фресланд с подходящата за целта приветствена група. Аз с най-голямо удоволствие ще дойда там, Веум, с фотограф и с всичко нужно за целта. Обещай ми тази новина и ме имаш завинаги, твой съм.
— Ти непрекъснато се занимаваш с разни гешефти, нали?
По лицето му премина сянка на колебание, преди да отговори с неловка усмивка:
— Да.
— Ще ти кажа съвсем откровено. Не подозирам Хагбарт Хеле в нищо. Наистина в нищо. Интересуваме просто характерът му. Какъв всъщност е той? Емигрант, за да не плаща големите у нас данъци, ловък бизнесмен, наивен идеалист — или нещо друго?
Журналистът ме погледна презрително.
— Идеалисти сме ти и аз, Веум, н-не. Я виж овехтелите ни дрехи, изтритите ни обувки, изтънелите колене на панталоните ни! Бизнесмените от световна класа не са идеалисти. Може би меценати — ако си струва, разбира се. А клиентелата на всяка фирма винаги си оправдава цената. Но те никога не се ръководят от идеализъм. Науката и културата ги интересуват само като обекти за влагане на инвестиции, ала не и поради стремеж към прекрасното или от жажда за художествено-творческа изява. Хора като Хагбарт Хеле са безскрупулни и брутални, негодници и мошеници — иначе не биха постигнали това, което имат. Никой не би могъл да стане финансов магнат от световна величина, без да остави зад себе си няколко трупа. Не се шегувам.
Казах замислено:
— Петнайсет трупа на Фьосангервайен…
— Да, например. Но ако наистина си по следите на подобно престъпление, трябва да го докажеш.
— Знам. Нямаш нищо повече да ми кажеш, така ли?
— Съжалявам, Веум. С удоволствие бих ти дал всичко. Но този човек е сфинкс, една Грета Гарбо на финансовия свят — нали виждаш снимката му. Той не открива с речи музеите, чието изграждане е финансирал, не чупи разпенени бутилки с шампанско в бордовете на новите си супертанкери, не се явява по конгреси. А седи зад бюрото си и брои пари, пари, пари…
Преглътнах.
— Добре. И друго. Не се отнася до твоя отдел, но… Би ли проверил дали във фотоархива тук не се намира снимката на човек, който се е казвал Харалд Юллвен?
Той повтори името.
— Харалд Юллвен? Роднина?
— Ни най-малко. Родоотстъпник, предател, работил като куриер в същата тази фабрика на Хагбарт Хеле, дето е изгоряла.
Той ми метна остър поглед.
— Хванал си някаква следа там, а, Веум?
Добавих:
— Умрял е през 1971 година.
Той не настоя повече.
— Добре, добре, ще видя. Почакай за момент — каза и се надигна.
— Юлвен с две „л“ — казах аз.
— И Харалд с „л“, нали? — подметна с ирония.
Останах сам и погледнах навън. В отсрещните прозорци не се виждаше никой. Сигурно имаше почивка или журналистите вече си бяха отишли.
Уве Хаугланд се върна с две фотографии. Едната от тях бе същата, която ми показа Ялмар Нюмарк, само че в по-голям формат.
На другата Юллвен бе заснет сам — на подсъдимата скамейка по време на процеса. Чертите на лицето му се виждаха малко по-ясно: длъгнесто конско лице, едър месест нос, големи уши и паднал над челото му тъмен кичур — черти уж на човешко същество. И е трябвало май да му викат Харалд Коня, не Вълка.
— Може ли да ги взема?
— Разбира се. Не са нужни никому. Но ми ги върни заедно със сензационната новина, нали, Веум?
Обещах му, благодарих и си тръгнах.
20
Изкачих се с асансьора до кантората си. На излизане от него почти се сблъсках с новата асистентка на зъболекаря. Дългата й коса бе събрана в опашка ниско на тила. Момичето лесно се усмихваше и много бързо се изчервяваше, но не виждах никакво основание за едно от двете, когато случайно се срещахме.
Отворих й вратата на асансьора и казах:
— Защо не наминеш някой ден към кантората ми? Да видиш каква хубава гледка се открива от прозореца.
Тя посочи вратата ми.
— Тази стая ли имаш предвид?
— Да.
— Не вярвам изгледът да е по-различен от този, който имаме от нашата стая.
— От другите кантори винаги се откриват нови перспективи — казах аз с тон на поучение.
Тя се усмихна, поруменя и влезе покрай мен в асансьора. Стрелката, която показваше посоката на движението му по етажите, се завъртя в кръг. Проследих я с поглед, сякаш очаквах, че изведнъж ще спре и ще се завърти в обратната посока, надолу към мен, но такива неща никога не се случват.