Покана за екзекуция (Романи)

3

Обичай от все сърце, а в останалото се довери на съдбата — такова беше простичкото й правило. „Ето запомни“ — казваше тя с тайнствен вид, предлагайки на вниманието ми някоя съкровена подробност: чучулига, литнала в мътноседефеното небе на безслънчевия пролетен ден, блясъка на нощните светкавици, които заснемаха в различни пози далечната горичка, багрите на кленовите листа върху палитрата на мократа тераса, клинописа на птичата разходка по пресния сняг. Сякаш предчувствувайки, че веществената част на нейния свят скоро ще трябва да погине, тя се отнасяше с невероятно внимание към всички белези на миналото, пръснати по родовото й имение и по съседното, на свекърва й, по земите на брат й оттатък реката. Родителите й и двамата починали от рак наскоро след нейната сватба, а преди това умрели седем от деветте им деца и паметта за целия този изобилен далечен живот, смесвайки се с веселите велосипеди и с дървените чукове за крокет от нейното моминство, украсяваше с митологични винетки Вира, Ватово и Рождествено на подробната, но малко фантастична карта. По такъв начин наследих една възхитителна фата моргана, всичките хубости на неотнимаемите богатства, призрачното имущество — и това се оказа прекрасна закалка за предназначените ми загуби. Майчините следи и белези ми бяха също тъй свидни, както и на нея, така че сега в паметта ми е сместена и стаята, предоставена на нейната майка за химическа лаборатория, и отбелязаното тогава с млада, сега почти шейсетгодишна липа нагорнище към село Грязно, преди завоя към големия Даймешченски друм — толкова стръмно нагорнище, че велосипедистите трябваше да се спешават, където, катерейки се редом с нея, й направил предложение татко, и старата площадка за тенис едва ли не от каренинските времена, свидетелка на благоприлични прехвърляния, а по време на детството ми вече обраснала с плевели и с отровни гъби.