Върховното кралство [Рицарят]

Лорн се върна в главната кула.

С падането на нощта бяха затворени всички порти с изключение на главната, пазена от часовите от Лазурната гвардия. Лорн мина покрай тях, без да ги погледне, докато те отдаваха чест на представителя на Върховния крал.

В коридорите горяха газени лампи, навсякъде цареше дълбока тишина. Лорн тъкмо тръгваше по стълбата, когато Исарис скочи гъвкаво от ръцете му и тръгна спокойно с вирната опашка, с онзи вид, който имат котките, когато показват пътя.

Лорн се поколеба.

После последва котето.

Исарис влезе в голямата зала на главната кула и изчезна в сянката. Огромната зала щеше да посрещне на следния ден церемонията по отстъпването на Ангборн.

Лорн тръгна из залата, след като очите му лесно свикнаха с тъмнината. Осветени от няколко лампи, тапети с цветовете на Върховното кралство и на Иргаард украсяваха стените и пейките, разположени амфитеатрално. Галерия обикаляше цялото помещение на височината на първия етаж и стигаше до широк балкон, от който висяха десетки знамена — оттук херолди и барабанчици щяха да придружават церемонията. Въжета отделяха местата, където щеше да стои прислугата. Дълъг килим стигаше от вратата до подиума, на който кралицата, принцовете и Лорн — в качеството си на Пръв рицар — щяха да седят. Пети етаж беше предназначен за принца-дракон. Той щеше да седне до кралицата в края на церемонията, да присъства на триумфалния банкет, който щеше да се състои след това.

Лорн чу шум.

Отначало си помисли, че Исарис е бутнал нещо, но разбра, че в тъмното има някой и веднага ръката му хвана дръжката на меча.

— Без паника — каза Алан, като се показа. — Това съм само аз… само аз, рицарю.

Говореше завалено, а походката му беше несигурна. Разгърден, с натежали клепачи, той държеше наполовина пълна бутилка.

— Какво, и ти ли дойде да видиш? — попита той. — Да видиш всичко това? Преди великия триумф?

Направи широко и внезапно движение с ръка, което го извади от равновесие. Лорн понечи да го хване, но той сам се справи.

— Добре съм — каза той. — Добре съм… — като ругаеше, той падна и седна на една пейка, после отпи направо от бутилката. — Триумф… Какво говориш! Това е трагична грешка, на която ще присъстваме утре, Лорн. На трагична грешка… И единственият… единственият въпрос е следният: това ли е последната грешка в царуването на баща ми? Или първата в царуването на майка ми?

— Не можеш да останеш тук, Алан. Не и в това състояние.

Изведнъж смазан, принцът вдигна рамене и измърмори нещо. Понеже не го чуваше, Лорн се приближи и се наведе над него.

— Какво казваш?

— Аз… Мразя това, в което се е превърнало Върховното кралство, Лорн. Мразя го… Всички тия царедворци. Тия интриги, тия амбиции, тия лъжи. И тия ласкателства, Лорн. Тия ласкателства… Само ако знаеше колко съм уморен…