Оковите на скръбта

— Ама че си драматичен. В Дивите земи ли те направиха такъв? — поклати глава чичо му. — Поглеждал ли си навън? С мен са дошли двадесетима аломанта и ферохимика, синко. Всеки от които е отлично обучен и готов да убива. Ти си в моите ръце.

Уакс запъна ударника на Възмездие.

— Късмет извадих, че съм те хванал тук, тогава.

— Аз не съм чак толкова важен за Котерията — усмихна му се Едуорн. — Не мисли, че няма да пожертват живота ми, за да се доберат до теб. Но няма да се стигне до там. Няма да ме използваш като заложник. Какво би спечелил от това? Вече открихме малкото ви корабче. Няма да се измъкнете оттук живи. Не и ако аз не заповядам.

Уакс стисна зъби, а Едуорн се приближи към ъгъла на преддверието и се настани на каменния ръб там. Бръкна в джоба си, извади лулата си и кимна за поздрав към Стерис, която беше седнала на същите камъни, но моментално се отдръпна от него.

— Може ли фенера за малко? — помоли Едуорн.

Стерис му подаде фенера. Той пъхна вътре клечка за запалване и използва нея, за да припали лулата си. Смукна няколко пъти, после се облегна назад, все още приветливо усмихнат.

— Е? — каза накрая.

— Какво искаш? — попита го Уакс.

— Да ви придружа — обясни Едуорн и кимна към коридора. — От разпитите, на които подложихме диваците, след като успяхме да се разберем с тях, узнахме, че натам има коридор, пълен с капани. И…

Той млъкна за миг, после продължи:

— А, вие вече сте минали през капаните, така ли? Значи знаеш за вратата?

— Откъде знаеш пък ти? — обади се Алик и пристъпи напред, стиснал юмруци. — За коридора? За вратата?

— Капитанът ви знаеше много неща, които ти не знаеш, бих казал — отвърна Костюма. — Разказа ли ви за групата Ловци, които превозвала като млада? Как им дала да пият, а после подслушала тайните им? Каза, че се готвели да се върнат тук за наградата си.

— Капитанът — повтори Алик с измъчен глас. — Жива ли е тя?

Костюма се усмихна и смукна отново от лулата си, след което се обърна към Уакс:

— Мога да ви помогна да отворите вратата. Ключът е у мен. Предаден от устните на умиращ свещеник на един обречен Ловец, от него — на капитана на летящия кораб, а сега — и на мен.

Той разпери ръце, стиснал лулата с пръстите на едната.

— Опитваш се да ме измамиш — присви очи Уакс.

— Разбира се — отвърна Костюма. — Въпросът е дали можеш да ме надхитриш. Без споразумение няма как да продължим напред. Хората ми отвън не могат да влязат тук. Прекалено добре укрепена позиция е и не можем да рискуваме да повредим съкровището с експлозиви. Вие, от друга страна, не можете да излезете. Не можете да се доберете до Оковите без моя помощ, но не можете и да минете покрай армията ми от аломанти. Ще умрете от глад тук.

Уакс скръцна със зъби. Покварата да го тръшне, колко мразеше този човек. Едуорн… Костюма… Той беше като инфекция, която разяждаше все повече и повече раните на благородническото общество. Разпространяваше заразата си. Носеше със себе си страдание. Беше същинското въплъщение на интригите, които Уакс мразеше.