Оковите на скръбта

Челюстта на Мараси увисна и тя се втренчи невярващо в сестра си. Нима тези думи наистина бяха излезли от устата на Стерис? На предпазливата, предсказуема, скучна Стерис?

Тя погледна към Мараси и се изчерви.

— Влюбена си в него, нали? — попита Мараси.

— Е, любовта е силно чувство — чувство, което изисква надлежен размисъл, преди…

— Стерис.

— Да.

Тя сведе поглед към тефтера си и добави:

— Глупаво е, нали?

— Разбира се, че е — отвърна Мараси. — Любовта винаги се основава на глупост. Именно така действа.

Улови се, че се навежда към Стерис, за да я прегърне с една ръка.

— Радвам се за теб, Стерис.

— А ти? Кога ще намериш някого, който да направи теб щастлива?

— Не това търся, Стерис. Не и аз.

Но какво търсеше, всъщност? Тя прегърна сестра си още веднъж и, разсеяна от собствените си оплетени мисли, отиде да провери как е Уейн.

— За какво си се умислила? — попита я той, когато тя отиде до него до портата.

— Дългогодишните ми убеждения относно нечий характер се разбиха на парчета току-що. Питам се дали всеки крие в себе си такива дълбини и дали има някакъв начин да избегна грешката да съдя за тях така повърхностно, че да се изумявам до дън душа, когато ми разкрият сложните противоречия на нрава си. А ти?

— Гледах вас, двете — отвърна Уейн замислено, загледан в снежния пейзаж навън, вместо в нея, — и се питах: сестрите наистина ли се заиграват една с друга понякога, за да ги гледа някой мъж, или се случва само в кръчмарските песни?

Мараси издиша дълбоко.

— Благодаря, че ми върна вярата в собствената преценка, Уейн.

— Пак заповядай.

— Светлините им още са далеч. Мислиш ли, че не могат да преодолеят някой труден участък сред снеговете?

Уейн поклати глава.

Мараси се намръщи, когато забеляза позата му — на пръв поглед отпусната, но с извадени фехтовачески бастунчета, положени на коленете.

— Какво има? — попита го.

— Струва ми се — отговори той, — че ако аз знаех, че са ме забелязали, най-добрият начин да продължа да се промъквам незабелязан би бил да оставя светлините си някъде по пътя и да се престоря, че вървя бавно.

Мараси пак се обърна към снежното поле. Този път не погледна към светлините, а огледа тъмата по-близо пред тях, осеяна с преспи сняг, разхвърляни от вятъра. И там, почти на самите оголени от вятъра скали пред храма, забеляза движение. Сенки сред сенките.

— Време е да повикаме Уаксилий, струва ми се? — каза тя.

— Мисля, че… — започна той, но не довърши и Мараси извади пушката си напрегнато.

— Какво? — попита го.

Уейн посочи към силуета, който вървеше към тях. В ръка носеше малко знаме с черти, пресечени във формата на буквата „X“. Знакът на пратениците за преговори.