Наследниците на Винету

— Тогава ги загърни и ми ги дай!

Сторих го. Едва когато ги имаше в ръката си, той отвори очи и заговори:

— Аз тръгвам. Вземам ги с мен и трите. Те приковаха и мен, и мислите ми. Аз съм техен пленник. Сега не ми остава време да ти покажа библиотеката. Ще го сторя утре или по-нататък. И тъй, говори с Инчуинта за всичко, от което се нуждаеш! Аз ще вървя.

Той ни остави с едно особено чувство. Нашите фотографии съвсем не бяха имали целта да бъдат взети на Маунт Винету, а сега изглежда щяха да бъдат от значение за нас. Но за Херцле на преден план стояха неща от по-голямо значение и всички те, това се разбира изцяло от само себе си, се отнасяха до утрешния обяд. Поканата бе произлязла от мен, ето защо тя се чувстваше като домакиня. Беше на мнение, че трябва да обсъди с Инчуинта менюто. Та, нареди значи да повикат исполинския слуга. Това ми доставяше удоволствие. Още с появата си първата му работа бе да увери, че всичко, от което сме се нуждаели — месо, брашно и разните му там неща, имало повече от достатъчно. Изявлението звучеше така утешително, че Херцле доби кураж. Тя състави меню. Супа с кнедли, кокошка, риба, печено, варено месо, салата, сладкиш, сирене и така нататък. Но от всичко най-много държеше на рагу от дивечово месо и някакъв пудинг от грис с ягодов сироп. Инчуинта я слушаше благоговейно и кимаше за всичко. Той имаше всичко; той знаеше всичко; той познаваше всичко; и той обещаваше всичко. В действителност обаче физиономията му ставаше все по-дълга и по-дълга. Когато тя спомена разни подправки и попита същевременно за пепърмил, онзи увери, че имали под ръка над двайсет парчета. Тогава тя просия от удоволствие.

— Чуваш ли, тук всичко има, всичко! — започна да ликува. — Това ще е ядене, с което ще си спечеля почести!

— Мила Херцле, що не поискаш първо да ти покажат тези хубави неща, а? — попитах.

— Да, ще го сторя! — отвърна. — Ама ти няма да присъстваш!

— Защо не?

— Защото нямам нужда от теб! Кибици, дето хабер си нямат, развалят кашата!

— Тогава върви и готви! Моите благопожелания ще те съпроводят до кухнята!

— Благодаря! Остани със здраве! Скоро ще се върна.

Тя се отдалечи с радостна, пружинираща походка. Инчуинта я последва. Но преди да е излязъл съвсем, той се обърна още един път и ми хвърли такъв безпомощен и объркан поглед, че с мъка се удържах да не се разсмея с глас. След един час ми донесоха вечерята. Херцле бе поръчала да ми кажат, че се налагало да се храня сам, тя нямало да дойде. След още един час прати Инчуинта да ми предаде вестта, че имала нужда от още два часа, за да приключи. Понечих да го поразпитам за нещо по-подробно, ала той изчезна с такава бързина, че изобщо не се стигна дотам. Аз четях ръкописите на Винету. Когато двата часа минаха, от вратата зад мен прозвуча гласът на жена ми:

— Върви да спиш, ако си уморен! Работата ще ми отнеме още много време!

Обърнах се бързо, но видях само завесата да се поклаща — тя самата вече се беше изгубила. Почаках още час, след което отидох в спалнята на Винету и си легнах. Колко дълго съм спал, не зная. По едно време се събудих. Почувствах нейната бодра, здрава физическа атмосфера. Стоеше на вратата, водеща към жилището на Винетувата сестра, която сега бе нейно. Покашлях се. Тогава тя попита: