Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
За да се защити през нощта, Отрядът се изкатери на върха на хълмчето, зад което се бе укрил. Увенчаваше го група стари и криви дървета, около които лежеше разрушен кръг от огромни камъни. Запалиха огън по средата, защото нямаше надежда мракът и тишината да попречат на ловуващите глутници да открият следата им.
Седяха край огъня и ония, които не бяха на стража, дремеха неспокойно. Горкото пони Бил стоеше разтреперано и потно. Вълчият вой сега ги обкръжаваше от всички страни и ту се усилваше, ту заглъхваше. Сред гъстия мрак безброй очи надничаха над ръба на хълма. Някои се приближаваха почти до каменния пръстен. В една пролука на кръга зърнаха черна вълча фигура, загледана към тях. Откъм нея се надигна вледеняващ вой, сякаш предводителят свикваше глутницата си за нападение. Гандалф се изправи и с вдигнат жезъл широко закрачи напред. — Слушай, Псе на Саурон! — извика той. — Гандалф е тук. Бягай, ако държиш на гнусната си кожа! Пристъпиш ли в този пръстен, ще те изпека от опашката до муцуната.
Вълкът изръмжа и се хвърли към тях с огромен скок. В този миг се раздаде рязък звън на опъната струна. Леголас бе отпуснал тетивата на лъка си. С отвратителен крясък летящата фигура се сгромоляса на земята; елфическата стрела бе пронизала гърлото й. Дебнещите очи тутакси изгаснаха. Гандалф и Арагорн се втурнаха напред, но хълмът бе пуст, глутниците бяха избягали. Мракът наоколо притихна и вече никакъв вой не долиташе с въздишащия вятър.
Нощта бе напреднала и на запад нащърбената луна залязваше, проблясвайки на пресекулки през разкъсаните облаци. Изведнъж Фродо се сепна от сън. Ненадейно от вси страни като буря избухна свиреп и див вой. Грамадна глутница уарги се бе сбрала безшумно около бивака и сега ги нападаше едновременно отвсякъде.
— Хвърлете дърва в огъня! — извика Гандалф на хобитите. — Извадете мечовете си и застанете гръб до гръб!
Новите клони пламнаха и в подскачащата светлина Фродо видя как безчет сиви силуети прескачат каменния пръстен. Последваха ги още, и още. С един удар на меча си Арагорн промуши гърлото на огромния им водач; Боромир със замах разцепи главата на друг. Разкрачил яките си нозе край тях, Гимли въртеше джуджешката си секира. Лъкът на Леголас пееше.
В трептящите огнени отблясъци Гандалф сякаш изведнъж започна да расте, да се издига — огромен заплашителен силует като каменна статуя на някакъв древен крал, възправен над хълма. Връхлитайки като облак, той вдигна един горящ клон и широко закрачи срещу вълците. Те отстъпиха пред него. Той запрати нависоко пламтящата главня. Ненадейно като мълния я обви бяло сияние и гласът на вълшебника затътна гръмовито:
— Наур ан едраит аммен! Наур дан и нгаурхот! — извика той.
Сред грохот и пукот дървото над него се разлисти и разцъфтя с ослепителни пламъци. Огънят заподскача от стъбло на стъбло. Ярка светлина увенча целия хълм. Мечовете и ножовете на защитниците сияеха и искряха. Последната стрела на Леголас пламна насред полет и се заби горяща в сърцето на един грамаден вълк водач. Всички останали побягнаха.
Огънят бавно затихваше, докато не остана нищо освен бавно падаща пепел и искри; лютив дим се виеше над обгорелите дънери и мрачно се спускаше от хълма, докато в небето прииждаха първите смътни утринни лъчи. Враговете бяха разгромени и повече не се завърнаха.
— Какво ви казвах, господин Пипин? — обади се Сам, прибирайки меча си. — Вълците не се докопаха до него. Това се казва изненада, няма грешка, няма грешка! Без малко да ми опърли косата!
Когато утрото огря с пълна сила, от вълците нямаше и следа и пътниците напразно диреха телата на убитите. От битката не бе останало нищо освен обгорелите дървета и стрелите на Леголас, пръснати по върха на хълма. Всички бяха цели освен една, от която бе останало само острието.
— От това се страхувах — каза Гандалф. — Не са били обикновени вълци, дебнещи плячка из пущинака. Да закусим бързо и да се махаме!
Този ден времето отново се промени, като по повелята на някаква сила, дето вече не се нуждаеше от сняг след отстъплението им от прохода, сила, желаеща сега светлина, в която отдалеч да се вижда всяко движение сред дивата пустош. През нощта вятърът се бе обърнал от север на северозапад, а сега утихна. Облаците изчезнаха на юг, разкривайки високо синьо небе. Докато стояха на склона на хълма, готови да тръгнат, бледи слънчеви лъчи огряха планинските върхове.
— Трябва да достигнем вратите преди залез слънце — каза Гандалф, — иначе, боя се, изобщо няма да се доберем до тях. Не са далече, но пътят ни може да лъкатуши, защото тук Арагорн не може да ни води; той рядко е бродил из този край, а аз само веднъж съм бил под западните стени на Мория, и то много отдавна. Ето, там е. — И той посочи на югоизток, където планинските склонове се спускаха отвесно към сенките в подножията им. В далечината смътно се виждаше верига от голи зъбери и сред тях се извисяваше огромна сива стена. — Някои от вас може да са забелязали, че когато напуснахме прохода, аз ви поведох на юг, а не натам, откъдето тръгнахме. Добре, че го сторих, защото сега ни остава да пресечем само няколко мили, а се нуждаем от бързина. Да вървим!