Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Да — потвърди той. — А щом е така, значи вие вече знаете толкова, колкото и аз, и по-нататъшният ни разговор би бил безпредметен. Благодаря ви, че пожелахте да дойдете, и сбогом.
Така завърши това необикновено познанство, приятели. Не знам дали сандъците на Коркоран още действат. Може би да, и тогава те сънуват своя живот с неговите блясъци и ужаси, които са само застинали във филмовите ленти рояци импулси, а Коркоран, завършил дневната си работа, всяка вечер се изкачва по железните стълби горе, отключвайки стоманените врати с големия ключ, който носи в джоба на изгорената с киселини престилка… и застава там, в прашасалата тъмнина, за да се вслуша в слабия шум на токовете и едва доловимия отзвук, с който се върти барабанът… с който се движи лентата… и съдбата се сбъдва. И мисля, че тогава изпитва, въпреки уверенията си, желание да се намеси, да нахълта, копнее за ослепително могъщество в дълбините на създадения от него свят, за да спаси в него някой, който провъзгласява Изкуплението; че се колебае, сам, в мъждукащата светлина на голата крушка, дали да спаси нечий живот, нечия любов, и съм сигурен, че никога няма да го направи. Ще устои на изкушението, защото иска да бъде бог, а единствената божественост, която познаваме, е мълчаливото съгласие с всяка човешка постъпка, с всяко престъпление и няма за нея по-висша отплата от повтарящия се поколение след поколение бунт на железните сандъци, когато те се убеждават, мислейки и основавайки се на разума, че ТОЙ не съществува. Тогава се усмихва мълчаливо и излиза, като заключва зад себе си редицата врати, а в пустотата се разнася само слабото, като глас на умираща муха, жужене на токовете.
II. Професор Децантор
Някъде преди шест години, след като се бях върнал от пътешествие и почивката и наслаждението от наивната хармония на домашния живот ми бяха поомръзнали, макар и не чак толкова, че да замислям ново пътуване, една късна вечер, когато не очаквах никого, ми се яви някакъв човек и ми прекъсна писането на спомените.
Беше червенокос, в зряла възраст, безумно кривоглед, чак не можех да го гледам в очите, на туй отгоре с едно зелено и едно кафяво око. Това подчертаваше особеното изражение на лицето му — сякаш там имаше едновременно двамина: плах и нервозен и арогантен циник, който преобладаваше; бях напълно объркан, защото веднъж ме поглеждаше с кафявото си око, неподвижно и някак учудено, веднъж — със зеленото, присвито и поради това подигравателно.
— Господин Тихи — рече субектът още на вратата на кабинета ми, — сигурно ви тормозят какви ли не просяци, мошеници, луди и гледат да ви измамят или да ви забаламосат с небивалиците си, а?
— Така е — отвърнах, — случвало се е… а вие какво желаете?
— В тълпата от такива — продължи посетителят, без нито да се представи, нито да съобщи целта на визитата си — положително ще се намери, един на хиляда да е, някой истински признат гениален ум. Така е по ненарушимите правила на статистиката. Е, аз съм този човек, господине. Казвам се Децантор и съм професор по сравнителна онтогенетика. В момента не ръководя катедра, нямам време. Пък и преподаването е напълно безплодно занимание. Никой не може да научи никого. Но както и да е. Занимавам се с един въпрос, на който посветих четирийсет и осем години от живота си, преди да го доведа до успешен край, точно сега.
— И аз нямам много време — уточних. Този не ми харесваше. Държеше се арогантно, не фанатично, а аз предпочитам фанатиците, ако трябва да избирам. Освен това беше ясно, че ще иска подкрепа, а аз съм скъперник и не се притеснявам да си го призная. Не че не бих могъл да подпомогна някое дело с мои средства, но го правя неохотно, отнемайкъде и почти преодолявайки себе си, защото правя нещо, за което зная, че точно така е прието.
Затова след пауза добавих:
— Може би ще изплюете камъчето? Естествено, нищо не мога да ви обещая. Но едно нещо ме порази в думите ви. Казахте, че сте посветили четирийсет и осем години от живота си на този въпрос, а всъщност на колко сте, извинете?
— На петдесет и осем — отвърна той още по-студено.
Не беше помръднал от мястото си зад стола, сякаш чакаше покана да седне. Поканих го, разбира се, защото съм от учтивите скъперници, но това, че толкова явно чакаше тази покана, малко ме нервира, впрочем, казах вече, стори ми се извънредно антипатичен.