Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Лулата го успокои и постепенно разбрах, че бил избягал от училище и станал моряк на руски кораб; избягал отново; служил известно време на английски кораб; сега се бе сдобрил със свещеника. Той наблегна на това. „Но когато човек е млад, трябва да види света, да натрупа опит и идеи, да обогати ума си.“ „Тук ли?“ — прекъснах го аз. „Човек никога не знае! Тук се запознах с господин Курц“ — каза той по младежки категоричен и с упрек в тона. След това вече си държах езика зад зъбите. Убедил някаква холандска търговска фирма на брега да му довери стока и припаси и тръгнал за вътрешността с леко сърце и без никаква представа какво може да му се случи, като същинско дете. От две години насам скитал по реката, откъснат от всички и всичко. „Не съм толкова млад, колкото изглеждам. На двадесет и пет години съм — каза той. — В началото старият Ван Шуйтен ме пращаше по дяволите — разказа той с огромно удоволствие, — но аз не го оставих на мира и приказвах ли приказвах, докато накрая той се уплаши, че приказките ми ще умъртвят любимото му куче. Даде ми няколко евтини стоки й пушки и ми каза, че се надява никога вече да не ме види. Добър човек е старият холандец Ван Шуйтен. Преди една година му изпратих малко слонова кост, за да не ме нарича крадец на дребно, когато се завърна. Надявам се, че я е получил. За останалото не ме е грижа. Приготвих ви дърва за горене. Това е старата ми къща. Видяхте ли я?“

Дадох му книгата на Таусън. За миг помислих, че ще ме разцелува, но се въздържа. „Единствената ми книга; и смятах, че съм я загубил — каза той, като я разглеждаше в захлас. — Толкова неприятни неща могат да се случат на човек, когато е сам. Понякога се обръщат лодки, понякога трябва да избягаш много бързо, ако някои хора се разсърдят.“ Той прелистваше книгата. „На руски ли сте водили бележки?“ — попитах аз. Той кимна. „А аз реших, че е шифър“ — казах. Изсмя се, а след това стана отново сериозен. „Много трудно удържах тези хора“ — каза той. „Искаха да ни убият ли?“ — настоявах аз. Поколеба се, а след това изрече смутено: „О, не!“ „Защо ни нападнаха тогава?“ — продължих аз с въпросите си. Той се поколеба отново, после каза смутено: „Не искат той да си отиде.“ „Не искат ли?“ — попитах аз с любопитство. Русинът поклати глава, а жестът му бе изпълнен със загадка и мъдрост. „Нали ви казвам — извика той. — Този човек обогати ума ми.“ Разтвори широко ръце и се взря в мен с безупречно кръглите си очички.