Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Тя вървеше с отмерени крачки, по тялото й се спускаха гънките на дреха с пискюли и ресни. Пристъпваше гордо, а варварските й украшения проблясваха и леко подрънкваха. Държеше главата си високо изправена, косата й бе навита като шлем, до коленете си носеше медни пръстени, а до лактите — ръкавици от медна тел. На кафявите й страни блестяха алени петна и неизброими огърлици от стъклени мъниста опасваха врата й. Странни предмети, талисмани и подаръци от магьосници висяха по нея, блясваха и трептяха при всяка нейна стъпка. Вероятно на себе си имаше кост от няколко слонски зъба. Тя бе дива и дивна, с неукротими очи и великолепна. В преднамерения й ход имаше нещо зловещо и тържествено. В тишината, внезапно спуснала се над цялата тъжна земя, над безкрайната джунгла, дълбоко замислено, великанското тяло на плодовития и тайнствен живот я наблюдаваше, сякаш гледаше образа на собствената си сумрачна и страстна душа.
Тя се изравни с параходчето и застана неподвижно, с лице към нас. Дългата й сянка стигаше досами водата. Лицето й носеше трагическа и яростна маска на дива скръб и безмълвна мъка, смесени с неспокойна, неясна решимост. Гледаше ни, без да се помръдне, и също като джунглата се измъчваше от някаква неразгадаема цел. Мина цяла минута и след това тя направи крачка напред. Чу се лек звън, блесна жълтият метал, диплите с ресните се разлюляха и тя се спря, сякаш бе спряло сърцето й. Младият човек до мен изръмжа. Поклонниците измърмориха нещо зад гърба ми. Тя ни изгледа всички, като че ли животът й зависеше от замръзналата неподвижност на нейния взор. Внезапно разпери големите си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето; в същия миг бързите сенки се плъзнаха по земята, напластиха се по реката и обхванаха параходчето в призрачна прегръдка. Страшна тишина надвисна над всички ни.
Жената се обърна бавно, тръгна по брега и се изгуби във високата трева отляво. Очите й блеснаха само веднъж, когато ни погледна, преди да изчезне в здрача на шубраците.
„Ако се опиташе да се качи на корабчето, щях да я застрелям — каза нервно човекът с кръпките. — През последните две седмици всеки ден рискувам живота си, за да не я допусна в къщата. Един ден се вмъкна и вдигна страшна врява за тези ужасни парцали, които бях взел от склада, за да закърпя дрехите си. Бях неприлично облечен. Сигурно това бе причината, защото тя говори като фурия с Курц в продължение на един час и ме сочеше от време на време. Не разбирам диалекта на това племе. За щастие Курц се чувствуваше много зле този ден и не стана голяма пакост. Нищо не разбирам… Не, не ми го побира мозъкът. Но всичко свърши вече.“
В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. Болен! Болен! Не толкова болен, колкото си мислите. Няма значение. Аз ще осъществя идеалите си — ще се върна. Ще ви покажа на какво съм способен. Вие и вашите нищожни идеали — вие ми пречите, но аз ще се върна. Аз…“
Управителят излезе навън. Оказа ми голяма чест, като ме взе под ръка и ме отведе настрани. „Курц е много зле“ — каза той. Сметна за необходимо да въздъхне, но аз упорито не проявявах никакво съчувствие. „Направихме всичко възможно за него, нали? Но не трябва да крием факта, че господин Курц е сторил повече зло, отколкото добро на Компанията. Той не разбра, че все още не е назряло времето за смели действия. Предпазливост, предпазливост — това е моят принцип. Трябва да бъдем предпазливи. Сега този район ще бъде затворен за нас известно време. Ужасно! Търговията ще пострада. Не отричам, че тук има забележително количество слонова кост — повечето изкопаема. Трябва непременно да я спасим, но виждате колко несигурно е положението ни — и защо? Защото методът на работа не е здрав.“ „Как го нарекохте? — попитах аз, като гледах към брега. — Нездрав метод?“ „Без съмнение! — възкликна той разгорещено. — А нима вие не мислите така?“
„Нищо не мисля“ — промърморих след кратко мълчание. „Точно така — въодушеви се той. — Предчувствувах го, а този метод показва пълна липса на преценка. Мой дълг е да посоча този факт, където трябва.“ „О — казах аз, — онзи, как му беше името, който прави тухли, той ще ви напише хубав доклад.“ За миг управителят се обърка. Имах чувството, че никога не бях дишал такъв мръсен въздух, и мислено се обърнах към Курц за облекчение — да, за облекчение. „Все пак намирам, че господин Курц е забележителен човек“ — подчертах аз. Управителят трепна, погледна ме студено, изрече много тихо „беше“ и ми обърна гръб. Бях изпаднал в немилост, той ме бе сложил в един кюп с Курц, като привърженик на методи, за които времето не бе назряло още… аз мислех нездраво! Поне можех да избирам между два кошмара.