Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Не ви разкривам никакви търговски тайни. Всъщност по-късно управителят каза, че методите на господин Курц провалили цялата област. Нямам мнение по този въпрос. Но искам да разберете ясно, че от търговска гледна точка не виждах нищо изгодно в тези, набити на колове глави. Те само показваха, че на господин Курц му е липсвала въздържаност при удовлетворяване на различните му страсти. На него му липсваше нещо — някаква частичка, която в кризисен момент не се виждаше под повърхността на великолепното му красноречие. Дали той съзнаваше своя недостатък, не зная. Мисля, че съзнанието за това го озари накрая — съвсем накрая. Джунглата го бе открила рано и му бе отмъстила с ужасна стръв за невероятното нашествие. Тя му бе нашепнала неща около самия него, които той не е знаел, неща, които не е предполагал, преди да се срещне със страшната самота, и шепотът го бе омагьосал. Този шепот ехтеше високо в него, защото той бе кух в сърцевината си… Оставих бинокъла и главата, която ми се струваше съвсем близко, сякаш можех да й проговоря, отлетя изведнъж от мен в необгледната далечина.

Почитателят на господин Курц изглеждаше унил. С глух глас започна да ме уверява, че не се осмелил да свали тези, така да се каже, символи. Не се страхувал от туземците; те нямало да направят нищо, ако господни Курц не им заповяда да го сторят. Властта му била необикновена. Лагерите на тези хора заобикаляли мястото от всички страни, а племенните вождове го посещавали всеки ден. Те пълзели… „Не желая да зная нищо за церемониите им, когато отиват при господин Курц!“ — извиках аз. Странно чувство ме овладя при мисълта, че тези подробности са по-непоносими от главите, които съхнеха върху коловете под прозорците на господин Курц. В края на краищата това бе само дивашки обред, но аз като че ли с един замах бях захвърлен в някаква тъмна страна на потайни ужаси, където чистото, просто дивачество бе истинско облекчение, което има право на съществуване очевидно в слънчева светлина. Младият човек ме погледна с почуда. Предполагам, бе далеч от мисълта, че господин Курц не е мой идол. Той забравяше, че аз не съм чул великолепните му монолози за — какво беше? — за любовта, справедливостта, живота и какво ли не още. Ако трябваше, той би пълзял пред господин Курц като последен дивак. Аз съм нямал представа за условията, каза той. „Това бяха глави на бунтовници.“ Поразих го със смеха си. Бунтовници! Какво щеше да бъде следващото определение, което щях да чуя? Вече бях чувал за врагове, престъпници, работници — а тези сега бяха бунтовници. Побитите на колове бунтовнически глави ми изглеждаха съвсем покорни. „Нямате представа как измъчва такъв живот човек като Курц“ — извика последният му ученик. „А вас?“ — попитах аз. „Аз! Аз съм обикновен човек. Не лелея никакви велики мисли. Не искам нищо от никого. Как можете да ме сравнявате със?… — Русинът се развълнува силно и изведнъж рухна. — Нищо не разбирам — изстена той. — Правя всичко възможно Курц да оцелее… В това нямам никакво вмешателство. Не притежавам необходимата способност. От месеци тук не се намира капка лекарство или подходяща храна за болен. Всички го изоставиха най-безсрамно. А той е такъв човек, с такива идеи! Позор! Позор! Аз… аз… не съм спал десет нощи…“