Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Гласът му се стопи в спокойствието на вечерта. По време на разговорите ни дългите сенки на джунглата бяха плъзнали надолу по хълма, бяха отминали далеч отвъд символичния ред колове. Всичко бе потънало в мрак, а ние долу стояхме все още на слънце и реката до сечището искреше в безмълвното си и блестящо великолепие. На брега не се виждаше жива душа. Джунглата не трепваше.

Изведнъж зад ъгъла на къщата изскочиха няколко души, сякаш бяха изникнали от земята. Те газеха до пояс в тревата, в плътна редица и носеха импровизирана носилка. В този миг от пустата природа се понесе вик, чиято острота прониза неподвижния въздух като бърза стрела, насочена право към сърцето на земята; и като по магия от тъмноликата и замислена джунгла потекоха реки от голи човешки същества, с копия, с лъкове, с щитове в ръка, с див поглед и движения. Джунглата се затресе, тревата се разлюля, а след това всичко замръзна в напрегната неподвижност.

„Ако той не ги спре сега, всички сме изгубени“ — каза русинът до мен. Пръстенът от хора с носилката бе преполовил разстоянието до корабчето и бе спрял, сякаш се бе вкаменил. Видях как човекът върху носилката се повдигна и простря слабата си ръка над раменете на носачите. „Да се надяваме, че този, който може да разговаря така красноречиво за любовта изобщо, ще ни пощади този път“ — казах аз. Страшно се ядосах от нелепата опасност, пред която се изправихме, сякаш фактът, че зависим от милостта на този кръвожаден призрак, бе безчестна необходимост. Не можех да чуя никакъв звук, но в бинокъла си видях как слабата ръка направи заповеден жест, как се раздвижи долната челюст и как светнаха зловещо очите в кокалестата глава на това привидение — Курц; Курц — това означава на немски „кратък, къс“, нали? Името му бе толкова истинско, колкото и всичко останало в живота му — и в смъртта му. Той бе поне седем стъпки висок. Покривалото на носилката се бе свлякло и тялото му се виждаше, достойно за съжаление и страшно. Виждах как се раздвижи гръдният му кош и как се разлюляха костите на ръката му, одушевен образ на смъртта, издялан от стара слонова кост, който махаше заплашително с ръка на неподвижната тълпа хора, излети сякаш от потъмнял и лъскав бронз. Видях как си отвори широко устата — злокобна, хищническа уста, като че ли искаше да погълне целия въздух, цялата земя и всички хора наоколо. Долових едва-едва дълбокия му глас, той навярно крещеше. Изведнъж падна назад в носилката. Тя се разклати, когато носачите тръгнаха, олюлявайки се напред, и почти в същия миг забелязах, че тълпата туземци започна да изчезва без видимо движение на отстъпление, сякаш джунглата, която бе изригнала тези същества толкова внезапно, ги бе отново всмукала в пазвата си.