Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Управителят стоеше до щурвала и мърмореше за необходимостта да се придвижи бързо по реката, преди да се е стъмнило, когато зърнах в далечината сечище на речния бряг и очертания на някаква постройка. „Какво е това?“ — попитах. Той плесна с ръце от почуда и извика: „Лагерът!“ Веднага насочих корабчето към брега все още с намалена скорост.

През бинокъла видях хълм, изпъстрен с редки дървета без всякакви шубраци. На върха стърчеше дълга разрушена постройка, полуобрасла с висока трева. Големите дупки в острия покрив се чернееха отдалеч. На фона на джунглата нямаше никаква ограда; но очевидно някога е имало, защото близо до къщата бяха останали пет-шест тънки пръта, грубо подкастрени, а горните им краища бяха украсени със закръглено издялани топки, но напречните пръчки помежду им липсваха. Разбира се, джунглата беше заобиколила сечището от всички страни. Речният бряг бе чист и до водата видях бял човек с шапка като колело от каруца, които махаше упорито с ръка. Като се взрях в края на джунглата, бях почти сигурен, че съм забелязал някакво движение — човешки фигури, които се промъкваха наоколо. Изкарах корабчето благоразумно покрай сечището, спрях машините и то започна да намалява ход. Човекът от лагера се развика да слезем на брега. „Нападнаха ни“ — извика управителят. „Зная, зная. Всичко е наред сега — изкрещя другият в отговор весело и жизнерадостно. — Слезте. Всичко е наред. Радвам се.“

Видът му ми напомни нещо, което бях виждал някога — нещо смешно. Докато доближавах корабчето до брега, аз се питах: „На какъв прилича този?“ Изведнъж се сетих. Приличаше ми на палячо. Дрехите му бяха направени вероятно от кафяво ленено платно. Те бяха покрити с разноцветни кръпки — сини, червени, жълти, — кръпки по гърба, кръпки отпред, кръпки на лактите, на коленете; цветна връв се виждаше на сакото му и алени кантове по маншетите на панталоните. В слънчевата светлина той изглеждаше весел и чудно спретнат, защото се виждаше колко чудесен е кърпежът. Голобрадо момчешко лице, много русо, без никакви запомнящи се черти, обелен нос, сини очички, усмивки и навъсен израз, които се гонеха по това открито лице като слънцето и сянката във ветровита равнина. „Внимавайте, капитане — извика той. — От снощи тук има потънал дънер.“ „Какво? Още едно потънало дърво?“ Признавам си, че изругах безсрамно. Едва не пробих пострадалото корабче и така щях да завърша великолепното си пътешествие. Палячото на брега обърна чипия си нос към мен. „Англичанин ли сте?“ — попита той с лице, разцъфтяло от усмивка. „А вие?“ — извиках аз, застанал на кормилото. Усмивката се стопи и той поклати глава, сякаш съжаляваше за разочарованието ми. После лицето му светна отново. „Няма значение!“ — извика окуражително. „Навреме ли сме?“ — попитах аз. „Той е там!“ — отговори палячото, като мръдна глава към върха на хълма и изведнъж видът му стана мрачен. Лицето му приличаше на есенно небе, покрито с облаци в един миг и огрято от слънце в следващия.