Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
Перейти на страницу:
чаха вкаменелост, когато я копаеха. Оказва се, че понякога негрите наистина заравят зъбите на слона, но очевидно не са могли да заровят тази слонова кост достатъчно дълбоко в земята, за да спасят надарения господин Курц от съдбата му. Напълнихме корабчето с нея, а също издигнахме камари на палубата. Така той й се радваше, докогато можеше да гледа, защото бе благодарен за тази услуга до последния си миг. Да можехте да го чуете как казва: „Моята слонова кост.“ О, да, аз го чух. „Моята годеница, моята слонова кост, моят лагер, моята река, моята…“ Всичко беше негово. Тези думи ме накараха да замра, да чакам джунглата да се разкикоти гръмко, с кикот, който да разлюлее неподвижните звезди. Всичко беше негово, но това бе дребна работа. Важното бе да се узнае чий бе той и кои сили на мрака го държаха в плен. Тази мисъл ме караше да настръхвам целият. Бе невъзможно и страшно човек да си представи това. Той бе заел високо място сред дяволите на онази земя — казвам това в буквалния смисъл на думата. Вие не можете да разберете. Как бихте могли? Когато под вас, под краката ви има здрав паваж, заобиколени сте от любезни съседи, готови да ви развеселят или ухапят, вие, които с лека стъпка минавате от месаря до полицая и обратно, които живеете сред свещения ужас от скандала, бесилката и лудницата — как можете да си представите къде могат да отведат човека неокованите му крака през първите векове на неговото съществуване в самотата му, в пълната самота без полицай, в тишината, в пълната тишина, където не се чува шепнещият глас на любезния съсед, който ви плаши с общественото мнение? Тези дребни неща правят всичко толкова различно. Когато те изчезнат, трябва да разчиташ на собствената си вродена сила, на собствената си способност да бъдеш верен. Разбира се, може да си прекалено голям глупак, за да сгрешиш — прекалено глупав дори, за да разбереш, че си подвластен на мрака. Предполагам, че никога никой глупак не е продал душата си на дявола: глупакът е прекалено глупав, а дяволът е прекалено голям дявол — не зная кое от двете. Или може да си страшно възвишено същество, съвършено глух и сляп към всичко освен към небесните звуци и гледки. Тогава за тебе земята е само преходно място — а дали ще спечелиш, или загубиш от това, не зная. Но повечето от нас не са нито едното, нито другото. За нас земята е място, където трябва да живеем с различни гледки, звуци, а също и миризми, по дяволите; да вдишваме мириса на умрял хипопотам, така да се каже, и да не се замърсим. И точно в този момент силата ви трябва да дойде на помощ, вярата ви е способността да изкопаете невзрачни дупки, в които да заровите тези слабости — точно в този момент трябва да дойде на помощ силата на предаността не към вас самите, а към една неясна и непосилна задача. А това е много трудно. Разберете ме правилно, не се опитвам да извиня, нито дори да обясня. Мъча се да разгадая за себе си господин Курц — сянката на господин Курц. Този дух, изникнал от Небитието, ми довери изумителната си тайна, преди да се стопи. Това стана, защото можеше да говори с мен на английски. Истинският Курц е получил част от образованието си в Англия и… както той бе достатъчно любезен да ми съобщи… предаността му бе правилно насочена. Майка му била половин англичанка, а баща му половин французин. Цяла Европа бе допринесла за създаването на Курц; и скоро научих, че съвсем подходящо „Международното дружество за потискане на дивашките обичаи“ му възложило да напише доклад, който да ръководи бъдещата дейност на дружеството. И той го бе написал. Аз го видях, прочетох го. Докладът беше сладкодумен, той блестеше с красноречие, но бе твърде напрегнат според мен. Курц бе намерил време да изпълни седемнадесет страници със ситния си почерк! Но това сигурно е станало, преди да се разбият неговите, да кажем, нерви и преди да води някакъв полунощен танц, завършил с отвратителни обреди и жертвоприношения, които, доколкото можах с неохота да разбера от различни места, били положени в нозете му, разбирате ли, пред самия господин Курц. Но докладът му бе чудесен. Обаче началният параграф, в светлината на това, което научих по-късно, ми се струва сега зловещ. Той започваше с аргумента, че ние, белите, от гледище на настоящия етап на развитието ни „сигурно им изглеждаме“ (на диваците) като свръхестествени същества — отиваме при тях с властта на божеството и пр., и пр. „Като използуваме волята си, ние можем да упражним почти неограничено въздействие за добро“ и т.н., и т.н. От този пункт нататък той летеше из висините и ме увлече със себе си. Заключението му бе великолепно, въпреки че бе трудно да се запомни. То ми внуши екзотичен Безкрай, управляван от величествена Добродетелност. То ме накара да потреперя от възторг. В заключение се криеше безкрайната сила на красноречието — на думите, — на пламтящите благородни слова. Там нямаше практически намеци, които да прекъснат вълшебното течение на фразата, освен една забележка в края на първата страница, очевидно надраскана много по-късно с несигурна ръка, и в заключението на този развълнуван зов към алтруизма във вас тази забележка, ярка и ужасяваща, ви изгаряше като светкавица в чисто небе: „Унищожете всички скотове!“ Най-странното бе, че той очевидно бе забравил този ценен послепис, защото по-късно, когато в известен смисъл дойде на себе си, няколко пъти ме помоли да се погрижа за „брошурата ми“ (както той я нарече), тъй като тя положително щяла да повлияе върху кариерата му в бъдеще. Имах пълни сведения за това, а по-късно щях да се погрижа и за неговата памет. Достатъчно много съм направил за това и съм си извоювал неоспоримото право, ако пожелая, да я положа във вечен покой в боклукчийската кофа на напредъка между другите отпадъци или, образно казано, между мъртвите котки на цивилизацията. Но както виждате, не пожелах това. Той не може да бъде забравен. Какъвто и да бе, той не беше обикновен. Притежаваше способността да очарова и ужасява първобитните души и да ги кара да танцуват бясно в негова чест; също така изпълваше дребните души на поклонниците с горчиви съмнения; бе намерил поне един предан приятел и покорил една душа, която не бе първобитна, нито пък омърсена с егоизъм. Не, не мога да го забравя, въпреки че не бих твърдял, че той е заслужавал цената на смъртта, която платихме, за да стигнем до него. Ужасно ми липсваше убитият кормчия, липсваше ми дори когато тялото му още лежеше в рубката. Може би съжалението ми за един дивак, който едва ли имаше по-голямо значение от песъчинка в тази черна Сахара, ще ви се стори странно. Нима не разбирате, че той бе вършил нещо, бе управлявал корабчето! Месеци наред бе стоял зад гърба ми — помощник — инструмент. Връзката ни бе нещо като съдружие. Той караше корабчето, а аз се грижех за него. Тревожех се за пропуските му и така се бе създала дълбока връзка помежду ни, която осъзнах едва когато тя бе внезапно прекъсната. А интимната дълбочина на погледа, който ми отправи, когато го прободоха, се бе забила в паметта ми като зов за далечно родство, издигнат в един върховен миг.
Перейти на страницу: