Тайната порта [bg]

— Ето го! Вижте! — посочи тя към екрана. — Виждате ли го какво държи?

— Ама това изглежда като… същия предмет! — възкликна той, надничайки над рамото й.

— Не само изглежда — това е същият предмет! — усмихна се доволно Елизабет. — Въпросът обаче е какво, за бога, прави той тук? Възможно ли е да е бил един от даровете, които английското посолство е поднесло на султана?

— Не — поклати категорично глава домакинът й. — Ако беше, щеше да присъства в списъка с останалите дарове, за това съм абсолютно сигурен! Кой е този мъж, между другото?

— Един търговец. Името му е Пол Пиндар и е бил секретар на същото онова посолство на компанията „Левант“, което е поднесло органа на султана. Предполагам, че този компендиум някога е бил негов. Вижте, тук има надпис, който не можах да разчета, когато разглеждах репродукция на портрета. На латински е — и зачете на глас: — Ubi iaces dimidium, iacet pectoris mei.

— Можете ли да го преведете?

— Да, така мисля — кимна Елизабет и в продължение на няколко секунди не откъсна очи от думите на екрана. Накрая каза: — Означава нещо такова: „Там, където се намира другата ми половина, се намира и сърцето ми“.

— Какво означава това?

— Не съм много сигурна — изрече бавно тя. — Освен ако… — вдигна компендиума и отново се вторачи в миниатюрата. — Да, това е! Вижте! — вдигна миниатюрата към екрана и се засмя тихичко. — Не мога да повярвам, че преди не съм го забелязала! Та те са двойка!

— Така ли мислите? — изгледа я скептично Ара Метин.

— Да. Вижте какви пози са заели — тя гледа надясно и държи карамфила в лявата си ръка, той гледа наляво и държи компендиума в дясната си ръка. Преди не го забелязах, защото репродукцията беше много неясна, но портретът на Пиндар би трябвало също да е миниатюра. Нищо чудно тогава, че беше толкова размазан. Очевидно е увеличен няколко пъти, за да се побере в една нормална страница — замисли се. — Възможно ли е да са годежни портрети, какво мислите?

— Има ли нещо, което да подсказва датата, на която са нарисувани портретите?

— Да, прав сте. Тук някъде би трябвало да има дата. Спомням си, че доктор Алис го спомена — и пак приседна пред компютъра. — Може ли да зумирам? Ето, да, има! — и лицето й помръкна. — Невъзможно!

Пред очите й се очерта бледата, но недвусмислена година 1601.

Първи заговори Ара Метин:

— Може би в крайна сметка не са годежни портрети. Портретът на жената е някъде отпреди 1599 година. А този на вашия търговец — посочи към екрана — е нарисуван най-малко година по-късно, ако не и повече.

— Но как е възможно? — Елизабет вдигна старата кадифена торбичка, в която е бил държан компендиумът, и опита избелялата тъкан. — Вие казвате, че този предмет е при вас от 1599 година, но въпреки това той го държи в ръката си през 1601… — не довърши. — Е, в такъв случай няма как да е същият компендиум, нали? Питам се колко ли бих могла да увелича това… — и насочи фокуса на увеличението към самия уред. — Ето! — и посочи тайното отделение. — При това увеличение скритото отделение се вижда съвсем ясно. А както виждате, вътре няма миниатюра. Никакъв портрет. Оказва се, че още от самото начало съм грешала напълно за тази история. Напълно — избута назад стола и се изправи.