Братя Карамазови

характер, но добър, не насмешлив и странно мълчалив, особено в къщи: с мене, с майка ни и с прислугата. Учеше в гимназията добре, но с другарите си не се сближаваше, макар че не се и караше с тях, така поне беше запомнила мама за него. Половин година преди кончината си, беше навършил вече седемнадесет, взе да ходи при един усамотен човек в нашия град, като че ли политически заточеник, изпратен в нашия град от Москва за свободомислие. Този заточеник беше много умен и известен философ в университета. Кой знае защо, той обикна Маркел и почна да го приема. Юношата оставаше при него цели вечери — и така цялата зима, докато не изискаха обратно заточеника на държавна служба в Петербург, по негова собствена молба, защото имаше покровител. Започнаха Велики пости, а Маркел не ще да пости, кара се и се присмива: „Всичко това са глупости, казва, и няма никакъв бог“, така че докара в ужас и мама, и прислугата, пък и мене, малкия, защото, макар да бях само деветгодишен, но като чух тези думи, изплаших се много и аз. А нашата прислуга цялата беше крепостна, четирима души, всички купени на името на един познат наш помешчик. Още помня как от четиримата мама продаде една, готвачката Афимия, куца и възрастна, за шестдесет рубли книжни пари, а на мястото й нае друга, некрепостна. И ето, на шестата седмица от постите изведнъж брат ми взе да линее, а беше и без това винаги болнав, слабогръд, със слабо телосложение и предразположен към охтика; доста висок, но тънък и немощен, а в лицето доста благообразен. Простуди ли се, или що, но докторът пристигна и наскоро след това пошепна на мама, че е скоротечна охтика и няма да изкара пролетта. Мама взе да плаче, почна да моли брат ми със заобикалки (от страх да го не изплаши) да поговее за причестяване, защото тогава беше още на крака. Той като чу, разсърди се и изруга Храма Божи, обаче се замисли: досети се веднага, че е опасно болен и че затова го изпраща мама, дордето има сили, да поговее и да се причести. Впрочем той и без това вече знаеше, че отдавна не е добре, и още преди една година спомена веднъж на трапезата на мене и на мама хладнокръвно: „Няма да ме бъде на този свят с вас, може да не изкарам и година“, и сякаш си го повика. Минаха три дни и настъпи страстната седмица. И ето брат ми от вторник сутринта почна да пости. „Аз, мамо, го правя това само заради вас, да ви зарадвам и успокоя“ — каза й той. Заплака мама от радост, че и от скръб: „То се види, че е близка кончината му, щом изведнъж стана такава промяна в него.“ Но не можа много да ходи на църква, легна болен, та го изповядаха и причестиха вече в къщи. Настъпиха светли, ясни, благоуханни дни, Великден се падаше късно. По цяла нощ го помня, кашля, опи зле, а на сутринта винаги ще се облече и ще се опита да седне в мекото кресло. Тъй съм го и запомнил: седи тих, кротък, усмихва се, болен, а лицето му весело, радостно. Душевно цял се промени — такава чудна промяна стана изведнъж с него! Ще влезе при него в стаята старата бавачка: „Дай, гълъбче, да ти запаля и на тебе кандилцето пред иконата.“ А той по-рано не позволяваше, духаше го дори. „Запали, мила, запали, изрод бях аз, дето ви забранявах по-рано. Ти, като палиш кандилцето, на Бога се молиш, и аз, като ти се радвам, се моля. Значи, на един бог се молим.“ Чудни ни се струваха тези думи, а мама се прибере в стаята си и все плаче, само като влиза при него, изтрива очи и се прави на весела. „Мамо, не плачи, мила — каже той понякога, — много има още да живея, много да се веселя с вас, а животът, животът е весел, радостен!“ — „Ах, мили, какво ти веселие, като нощем гориш в огън и кашляш, та гърдите ти се късат!“ — „Мамо — отговаря й той, — не плачи, животът е рай и всички ние сме в рая, но не искаме да го знаем, а ако бихме поискали да го разберем, още утре по целия свят би настанал рай.“ И се чудехме всички на думите му, тъй странно и тъй решително говореше; трогвахме се и плачехме. Идваха у нас някои познати: „Мили — казва, — драги, с какво съм заслужил, та ме обичате и за какво ме обичате, и как не съм го знаел по-рано, не съм го ценил.“ На слугите, като влизаха, все им казваше: „Мили мои, драги, защо ми прислужвате, пък и заслужавам ли аз да ми се прислужва? Ако би ме помилвал Бог да ме остави жив, аз самият бих почнал да ви прислужвам, защото всички са длъжни един другиму да служат.“ Мама, като слушаше, клатеше глава: „Скъпи мой, от болестта говориш така.“ — „Мамо, радост моя, казва, не може да няма господари и слуги, но нека и аз да бъда слуга на моите слуги, същият, каквито са и те на мене. И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички.“ Мама чак се поусмихна тогава, плаче и се усмихва: „Защо пък ти, казва, да си пред всички най-много от всички виновен. Има убийци, разбойници, а ти какво толкова си успял да съгрешиш, че обвиняваш себе си най-много от всички?“ — „Мамо, сърце мое, казва (почна такива нежни думи да говори тогава, неочаквани), сърчице мое: мило, радостно, да знаеш, че наистина всеки пред всички и за всичко е виновен. Не знам как да ти го обясня, но чувствувам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“ Така ставаше от сън, с всеки ден все повече се умиляваше и радваше и цял тръпнеше от любов. Ще дойде, случи се, докторът — старец един, немец, Айзеншмид, идваше: „Е, докторе, ще живея ли още някой и друг ден на света?“ — шегува се понякога с него. „Не ден, ами много дни ще живеете — отговаря докторът, — и месеци, и години още ще живеете.“ — „Какви години, какви месеци! — викаше той. — Какво ще броим дните, и един ден само е достатъчен за човека, за да изпита цялото щастие. Мили мои, защо се караме, перчим се един пред друг, обидчиви и злопаметни: просто да отидем в градината и да се разхождаме и да играем, да се обичаме и да се възхваляваме взаимно, и да се целуваме, и живота си да благославяме.“ „Няма да го бъде вашия син — промълви докторът на мама, когато тя го изпращаше до вратата, — от болестта се умопобърква.“ Прозорците на стаята му гледаха към градината, а градината ни беше сенчеста, със стари дървета, а дърветата бяха напъпили, бяха долетели ранни птички, чуруликат, пеят му по прозорците. А той почна изведнъж, както ги гледаше и им се любуваше, да моли и от тях прошка: „Птички божии, птички радостни, простете ми и вие, защото и пред вас съм съгрешил.“ Това вече никой у нас тогава не можеше да го разбере, а той плаче от радост: „Да, казва, такава Божия слава била около мене: птички, дървета, поляни, небеса, само аз всичко съм осквернявал, а хубостта и славата хич не съм и забелязвал.“ — „Много грехове си приписваш“ — случваше се да каже мама и плаче. „Мамо, радост моя, аз плача от веселие, не от скръб; на мене самия ми се ще да съм виновен пред тях, само че не мога да ти обясня, защото не знам дори как да ги обичам. Нека да съм грешен пред всички, но затова пък и всички ще ми простят — ето ти и рая. Нима сега не съм в рая?“