Братя Карамазови

I. Старецът Зосима и неговите гости

Когато Альоша с тревога и с болка в сърцето влезе в килията на стареца, той се спря почти изумен: наместо умиращ болен, може би вече в безсъзнание, какъвто се страхуваше, че ще го намери, изведнъж го видя седнал в креслото, макар и е изнемощяло от слабост, но добро и весело лице, заобиколен от гости и повел с тях тиха и светла беседа. Той впрочем беше станал от леглото само четвърт час преди идването на Альоша; гостите вече се бяха събрали в килията му по-отрано и чакаха да се събуди поради твърдото уверение на отец Паисий, че „учителят несъмнено ще стане, за да поговори още веднъж с обичните на сърцето си, както самият казал и обещал още сутринта“. А на това обещание, както и на всяка дума на умиращия старец, отец Паисий вярваше дълбоко, до такава степен, че дори да го видеше вече съвсем в безсъзнание и дори бездиханен, но ако имаше неговото обещание, че ще се вдигне още веднъж и ще се прости с него, не би повярвал може би и на самата смърт, в очакване, че умиращият ще се пробуди и ще изпълни обета. А още сутринта старецът Зосима твърдо му рече, унасяйки се в сън: „Няма да умра, преди да се опия още веднъж от беседа с вас, възлюбени на сърцето ми, милите ви образи ще погледам, още веднъж ще излея душата си пред вас.“ Събралите се за тази вероятно последна беседа на стареца бяха най-преданите му приятели от дълги години. Те бяха четирима: йеромонасите отец Йосиф и отец Паисий, йеромонах отец Михаил, игуменът на обителта, човек още не дотам стар, не толкова учен, от просто потекло, но духом твърд, с непоколебима и проста вяра, суров наглед, но с дълбоко умиление в сърцето си, макар че очевидно криеше умилението си дори с някакъв срам. Четвъртият гост беше съвсем старият вече най-обикновен монах, от най-бедно селско коляно, брат Анфим, едва ли не малограмотен, мълчалив и тих, който дори рядко говореше с някого, измежду най-смирените най-смирен и с вид на човек, сякаш навеки изплашен от нещо велико и страшно, което умът му не може да обеме. Този сякаш тръпнещ човек старецът Зосима много обичаше и през целия си живот се беше отнасял към него с необикновено уважение, макар че може би с никого през целия си живот не беше разменил по-малко думи, отколкото с него, въпреки че едно време беше прекарал дълги години в странствувания заедно с него из цялата света Рус. Това беше много отдавна, преди четиридесет години, когато старецът Зосима за пръв път почна своя монашески подвиг в един беден, почти неизвестен костромски манастир и когато наскоро след това тръгна да придружава отец Анфим в странствуванията му за събиране пожертвувания за тяхното бедно костромско манастирче. Всички, и домакинът, и гостите, се бяха настанили във втората стаичка на стареца, където му беше леглото, стая, както се каза по-горе, твърде тясна, тъй че четиримата (освен Порфирий, послушника, който стоеше прав) едва се бяха сместили около креслото на стареца на донесените от първата стая столове. Вече беше взело да се мръква, стаята се осветяваше от кандилата и восъчните свещи пред иконите. Щом видя Альоша, който се смути при влизането и спря на вратата, старецът радостно му се усмихна и протегна ръка.