Братя Карамазови

— Значи, право казват хората, че с умен човек да ти е драго да си поприказваш — твърдо отговори Смердяков и го погледна многозначително.

Кабриолетът тръгна и се понесе. Душата на пътника беше тревожна, но той гледаше жадно нивите наоколо, хълмовете, дърветата, орляка диви патици, които летяха над него високо в ясното небе. И изведнъж му стана толкова добре. Опита се да заговори с кочияша и ужасно го заинтересува нещо от онова, което му отговори селякът, но след минута съобрази, че всичко беше минало покрай ушите му и в същност дори не беше разбрал какво му отговори селякът. Той замълча, добре му беше и така: въздухът чист, ведър, прохладен, небето ясно. Мярнаха му се лицата на Альоша и Катерина Ивановна; но той леко се усмихна и леко духна милите призраци — и те отлетяха: „Ще им дойде времето“ — помисли си той. Пътя до станцията взеха на един дъх, смениха конете и се понесоха към Воловя. „Защо да му е драго да поговори е умен човек, какво искаше да каже с това? — изведнъж му секна дъхът. — А защо му доложих, че заминавам за Чермашня?“ Стигнаха до станция Воловя. Иван Фьодорович слезе от кабриолета и мигом го обградиха файтонджии. Направиха пазарлъка за Чермашня — дванадесет версти селски път, с пощенски коне. Той поръча да впрягат. Влезе за малко в станционното помещение, огледа се наоколо, хвърли поглед към жената на надзирателя и изведнъж излезе пак пред входа.

— Няма нужда да впрягате за Чермашня. Дали ще сварим, братлета, за седем часа, за железницата?

— Таман ще стигнем. Да впрягаме ли?

— Впрягай веднага. Ще ходи ли някой от вас утре в града?

— Как не, ей Митрий ще ходи.

— Не можеш ли, Митрий, да ми направиш една услуга? Мини при баща ми, Фьодор Павлович Карамазов, и му кажи, че не съм ходил в Чермашня. Можеш ли, или не?

— Защо да не отидем, ще отидем; Фьодор Павлович отколе го знаем.

— Ето ти и за почерпка, защото той не вярвам да ти даде нещо… — засмя се весело Иван Фьодорович.

— Аслъ че няма да даде — засмя се и Митрий. — Благодарим, господине, непременно ще изпълним…

В седем часа вечерта Иван Фьодорович се качи на влака и полетя към Москва. „Сбогом на всичко предишно, свършено е с предишния свят навеки; да няма повече от него ни вест, ни кост; в нов свят, в нови места и без поглед назад!“ Но вместо възторг в душата му падна изведнъж такъв мрак, а сърцето му се сви от такава скръб, каквато не беше изпитвал никога досега през живота си. Той прекара в размисъл цялата нощ; вагонът летеше и чак на разсъмване, едва на влизане в Москва, той изведнъж сякаш се пробуди.

— Аз съм подлец! — пошепна на себе си.

А Фьодор Павлович след изпращането на синчето си остана много доволен. Цели два часа той се чувствуваше почти щастлив и си посръбваше конячец; но изведнъж в къщата се случи нещо много досадно и неприятно за всички, което го хвърли мигом в голям смут: Смердяков отишъл за нещо в избата и паднал долу от горното стъпало. Добре, че на двора се случила Марфа Игнатиевна и чула овреме. Падането не видяла, но пък чула вик, вик особен, странен, но на нея вече отдавна известен — вика на епилептик, който пада в припадък. Дали е получил припадък в минутата, когато е слизал по стъпалата, тъй че, разбира се, тутакси е паднал долу безчувствен, или, напротив, от падането и сътресението се е получил този припадък на Смердяков, известен като епилептик — не можеше да се разбере, но го намериха чак на дъното на избата, в гърчове и конвулсии, да се мята с пяна на устата. Отначало мислеха, че сигурно си е счупил нещо, ръка или крак, и се е наранил, ала „Господ го опазил“, както се изрази Марфа Игнатиевна: нищо такова не беше се случило, само че се оказа трудно да го вдигнат и да го изнесат от избата на бял свят. Но потърсиха помощ от съседите и как да е свършиха и това. На цялата тази церемония присъствуваше и Фьодор Павлович, той помагаше, явно изплашен и като замаян. Но болният не се свестяваше; припадъците, макар и да спираха временно, пак се подновяваха и всички стигнаха до заключението, че ще стане същото като миналата година, когато пак беше паднал ненадейно от тавана. Спомниха си, че му слагаха тогава лед на темето. Намери се малко лед в мазата и Марфа Игнатиевна взе мерки, а Фьодор Павлович привечер изпрати за доктор Херценщубе, който пристигна незабавно. Като прегледа болния щателно (той беше най-щателният и внимателен доктор в цялата губерния, възрастно и много почтено старче), той реши, че припадъкът е извънредно силен и крие сериозна заплаха, че засега той, Херценщубе, още не е съвсем наясно, но утре сутринта, ако не помогнат тези средства, ще опита да приложи други. Сложиха болния в пристройката, в една стаичка до помещението на Григорий и Марфа Игнатиевна. След това Фьодор Павлович вече целия ден го сполиташе нещастие подир нещастие: обеда приготви Марфа Игнатиевна и супата, в сравнение с онази, която готвеше Смердяков, беше „като помия“, а кокошката стана толкова жилава, че беше невъзможно да се дъвче. На горчивите, макар и справедливи укори на господаря Марфа Игнатиевна възрази, че кокошката и без това била много стара и че тя самата не е учила за готвачка. Привечер дойде друга грижа: доложиха на Фьодор Павлович, че Григорий, който от завчера не беше добре, бил легнал вече болен, схванал му се целият кръст. Фьодор Павлович пи чая си колкото може по-рано и се заключи сам в къщата. Беше в страшно и тревожно очакване. Цялата работа е там, че тъкмо тази вечер чакаше да дойде Грушенка, вече почти със сигурност, поне още рано сутринта беше получил от Смердяков почти уверение, че „тя вече обеща да дойде непременно“. Сърцето на неукротилото се старче биеше тревожно, той сновеше из пустите стаи и се ослушваше. Трябваше да е нащрек: някъде можеше да я дебне Дмитрий Фьодорович и щом тя почука на прозореца (още завчера Смердяков увери Фьодор Павлович, че й предал къде и как да почука), трябваше да й отключи колкото се може по-бързо и да не я бави нито секунда напразно в преддверието, да не би, пази Боже, тя да се уплаши и да избяга. Неспокоен беше Фьодор Павлович, но никога досега сърцето му не беше се къпало в по-сладки надежди: та почти със сигурност можеше да се каже, че този път вече непременно ще дойде!…