Братя Карамазови

184, правдив и благочестив, и имал толкова и, толкова имот, толкова и толкова камили, толкова овце и ослици и децата му се гощавали, и той ги обичал много и се молел на Господа за тях: може би са съгрешили, като се гощават. И ето идва сатаната при Господа заедно със синовете Божи и казва на Господа, че обходил цялата земя и под земята. „А видя ли моя раб Йова?“ — пита го Господ. И се похвалил Господ на сатаната, като му посочил великия си богобоязлив раб. И усмихнал се сатаната на словата Господни: „Предай го на мене и ще видиш, че ще възроптае рабът Господен и ще прокълне името ти.“ И предал Господ праведника си, когото толкова обичал, на сатаната, и погубил сатаната децата и добитъка му, и разпилял богатството му, всичко отведнъж като с огън Божи, и раздрал Йов дрехите си и паднал на земята, и рекъл: „Гол излязох из утробата на майка си, гол ще се и завърна в земята, Господ даде, Господ и взе. Да бъде благословено името Господне от нине до века!“ Отци и учители, пощадете днешните ми сълзи, защото цялото ми детинство сякаш отново се възправя пред мене и дишам сега, както дишах тогава с моите детски осемгодишни гърдички, и чувствувам като тогава учудване и смущение, и радост. И камилите тогава така изпълниха моето въображение, и сатаната, дето така разговаря с Бога, и Бог дал раба си на унищожение, и неговият раб, дето възклицава: „Да бъде благословено името ти, макар че ме наказваш“, а после тихо и сладостно пение в храма: „Да се изпълни молитвата ми“, и пак тамян от кадилницата на свещеника и коленопреклонна молитва! Оттогава — дори и вчера я взех пак — аз не мога да чета без сълзи тази пресвета повест. И колко велики, тайни, невъобразими неща има там! Чувах отпосле думите на присмехулници и хулители, думи горделиви: „Как е могъл Господ да даде любимия от своите свята хора за глума на дявола, да отнеме децата му, да порази него самия с болест и с рани, така че да чисти гнойта от раните си с чирепче, и за какво — само да се похвали пред сатаната: «Виж какво може да изтърпи моят светец заради мене!»“ Но в това е именно великото, че тук има тайна, че бързо преминаващият земен образ и вечната истина са се докоснали тук. Пред земната правда се извършва действието на вечната правда. Тук творецът, както и в първите дни на творението, завършвайки всеки ден с похвалата: „Добро е, което сътворих“, гледа Йова и пак се хвали със своето създание. А Йов, като хвали Господа, служи не само нему, но ще послужи на цялото негово творение от род в род и вовеки веков, защото за това е бил предназначен. Господи, каква книга и какви уроци са това! Каква книга е Светото писание, какво чудо и каква сила са дадени е нея на човека! Като изваяние на света и на човека, и на човешките характери, и всичко е назовано и е посочено вовеки веков. И колко тайни разрешени и откровени: въздига Бог отново Йова, дава му отново богатство, минават пак много години и ето че той има нови деца, други, и ги обича — Господи: „Че как би могъл да възлюби тези новите, като ги няма предишните, като се е лишил от тях? Като си спомни за тях, мигар може да бъде напълно щастлив както преди с тези, новите, колкото и новите да са му мили?“ Но може, може: старата скръб по великата тайна на човешкия живот преминава полека-лека в тиха, умилена радост; вместо младата кипнала кръв настъпва кротката ясна старост: благославям всекидневния изгрев на слънцето и сърцето ми пак така му пее, но вече обичам повече залеза му, неговите дълга полегати лъчи, а с тях тихите, кротки, умилни спомени, милите образи из целия дълъг и благословен живот, а над всичко това правдата Божия, умиляваща, примиряваща, всеопрощаваща! Свършва се животът ми, знам и го усещам, но чувствувам всеки останал мой ден как земният ми живот вече е в съприкосновение с новия, безконечен, неизвестен, но скоро настъпващ живот и от предчувствие за него тръпне във възторг душата ми, сияе умът ми и радостно плаче сърцето ми… Приятели и учители, чувал съм неведнъж, а сега напоследък почна да се чува още повече, дето у нас йереите божи, най-вече селските, се оплакват с хленч и навсякъде за малкия си доход и за унижението си и направо заявяват, дори печатно — чел съм го аз самият, — че не можели вече да тълкуват писанието на народа, защото им е малко възнаграждението, и ако идват, вече лутераните и еретиците и почват да отбиват стадото, нека го отбиват, защото малка ни била заплатата. Господи! — мисля си, да им даде Бог повече от тая толкова скъпоценна за тях заплата (защото е справедлива и тяхната жалба), но воистина казвам: ако някой е виновен за това, наполовина ние самите! Защото, макар че няма време, макар че казва справедливо как е угнетен през цялото време от работа и църковни служби, но все пак не е то цялото му време, има поне един час през цялата седмица, да си спомни и Бога. Пък и не се работи цяла година. Да събере у дома си веднъж в седмицата по вечерно време най-напред макар само децата, ще чуят бащите и те ще почнат да дохождат. Че няма нужда и от палати за тази работа, просто ги приеми в къщата си; не бой се, няма да ти омърсят къщата, всичко на всичко за един час ги събираш. Да им разтвори тази книга и да почне да чете без премъдри думи и без високомерие, без превъзнасяне над тях, а умилено и кротко, като сам се радва на това, че им чете и че то слушат и разбират, като сам обича тези слова, да спре и само понякога и да разтълкува на простия човек някоя непонятна дума, да не се безпокои, ще разберат всичко, всичко ще разбере православното сърце! Да им прочете за Авраам и Сара, за Исаак и Ребека и как Иаков отишъл при Лаван и се борил насън е Господа и казал: „Колко е страшно това място“ — и ще поразя благочестивия ум на простия човек. Да им прочете, особено на децата, как братята продали в робство родния си брат, милото момче Йосиф185, тълкувател на сънища и велик пророк, а казали на баща си, че звяр разкъсал сина му, и показали окървавената му дреха. Да им прочете как после братята му отишли за жито в Египет и Йосиф, вече велик царедворец, когото те не познали, ги мъчил, обвинил ги, задържал брата си Вениамин и всичко от любов: „Обичам ви и от любов ви мъча.“ Защото целия си живот си спомнял постоянно как го продали някъде там, в знойната степ, при кладенеца, на търговците и как той, кършейки ръце, плакал и молил братята си да не го продават роб в чужда земя и ето, като ги вижда след толкова години, възлюбва ги пак безмерно, но ти кара да страдат и ги мъчи, и всичко от любов. Най-после ги оставя, неиздържал сам мъките на своето сърце, хвърля се на одъра си и плаче; изтрива после лицето си, излиза грейнал и светъл и им възвестява: „Братя, аз съм Йосиф, вашият брат!“ Нека прочете по-нататък как се зарадвал старият Иаков, като научил, че още е живо неговото мило момче, и потеглил за Египет, оставил дори отечеството си, и умрял в чуждата земя, като изрекъл на веки веков в своето завещание най-великото слово, което тайно се било вместило в кроткото му и боязливо сърце през целия му живот, за това, че от неговия род, от Иуда, ще се яви великата надежда на света, неговият примирител и спасител.186