Братя Карамазови

Възлюблени отци и учители, роден съм в далечна северна губерния, в град В., от баща дворянин, но не виден и не твърде сановен. Той починал, когато съм бил едва двегодишен, и аз не го помня. Остави на майка ми една не много голяма дървена къща и малък капитал, не кой знае какъв, но достатъчен да преживее с децата си, без да се нуждае. А ние бяхме само двама на майка ни: аз, Зиновий, и по-големият ми брат Маркел. Той беше осем години по-голям от мене, със сприхав и гневлив характер, но добър, не насмешлив и странно мълчалив, особено в къщи: с мене, с майка ни и с прислугата. Учеше в гимназията добре, но с другарите си не се сближаваше, макар че не се и караше с тях, така поне беше запомнила мама за него. Половин година преди кончината си, беше навършил вече седемнадесет, взе да ходи при един усамотен човек в нашия град, като че ли политически заточеник, изпратен в нашия град от Москва за свободомислие. Този заточеник беше много умен и известен философ в университета. Кой знае защо, той обикна Маркел и почна да го приема. Юношата оставаше при него цели вечери — и така цялата зима, докато не изискаха обратно заточеника на държавна служба в Петербург, по негова собствена молба, защото имаше покровител. Започнаха Велики пости, а Маркел не ще да пости, кара се и се присмива: „Всичко това са глупости, казва, и няма никакъв бог“, така че докара в ужас и мама, и прислугата, пък и мене, малкия, защото, макар да бях само деветгодишен, но като чух тези думи, изплаших се много и аз. А нашата прислуга цялата беше крепостна, четирима души, всички купени на името на един познат наш помешчик. Още помня как от четиримата мама продаде една, готвачката Афимия, куца и възрастна, за шестдесет рубли книжни пари, а на мястото й нае друга, некрепостна. И ето, на шестата седмица от постите изведнъж брат ми взе да линее, а беше и без това винаги болнав, слабогръд, със слабо телосложение и предразположен към охтика; доста висок, но тънък и немощен, а в лицето доста благообразен. Простуди ли се, или що, но докторът пристигна и наскоро след това пошепна на мама, че е скоротечна охтика и няма да изкара пролетта. Мама взе да плаче, почна да моли брат ми със заобикалки (от страх да го не изплаши) да поговее за причестяване, защото тогава беше още на крака. Той като чу, разсърди се и изруга Храма Божи, обаче се замисли: досети се веднага, че е опасно болен и че затова го изпраща мама, дордето има сили, да поговее и да се причести. Впрочем той и без това вече знаеше, че отдавна не е добре, и още преди една година спомена веднъж на трапезата на мене и на мама хладнокръвно: „Няма да ме бъде на този свят с вас, може да не изкарам и година“, и сякаш си го повика. Минаха три дни и настъпи страстната седмица. И ето брат ми от вторник сутринта почна да пости. „Аз, мамо, го правя това само заради вас, да ви зарадвам и успокоя“ — каза й той. Заплака мама от радост, че и от скръб: „То се види, че е близка кончината му, щом изведнъж стана такава промяна в него.“ Но не можа много да ходи на църква, легна болен, та го изповядаха и причестиха вече в къщи. Настъпиха светли, ясни, благоуханни дни, Великден се падаше късно. По цяла нощ го помня, кашля, опи зле, а на сутринта винаги ще се облече и ще се опита да седне в мекото кресло. Тъй съм го и запомнил: седи тих, кротък, усмихва се, болен, а лицето му весело, радостно. Душевно цял се промени — такава чудна промяна стана изведнъж с него! Ще влезе при него в стаята старата бавачка: „Дай, гълъбче, да ти запаля и на тебе кандилцето пред иконата.“ А той по-рано не позволяваше, духаше го дори. „Запали, мила, запали, изрод бях аз, дето ви забранявах по-рано. Ти, като палиш кандилцето, на Бога се молиш, и аз, като ти се радвам, се моля. Значи, на един бог се молим.“ Чудни ни се струваха тези думи, а мама се прибере в стаята си и все плаче, само като влиза при него, изтрива очи и се прави на весела. „Мамо, не плачи, мила — каже той понякога, — много има още да живея, много да се веселя с вас, а животът, животът е весел, радостен!“ — „Ах, мили, какво ти веселие, като нощем гориш в огън и кашляш, та гърдите ти се късат!“ — „Мамо — отговаря й той, — не плачи, животът е рай и всички ние сме в рая, но не искаме да го знаем, а ако бихме поискали да го разберем, още утре по целия свят би настанал рай.“ И се чудехме всички на думите му, тъй странно и тъй решително говореше; трогвахме се и плачехме. Идваха у нас някои познати: „Мили — казва, — драги, с какво съм заслужил, та ме обичате и за какво ме обичате, и как не съм го знаел по-рано, не съм го ценил.“ На слугите, като влизаха, все им казваше: „Мили мои, драги, защо ми прислужвате, пък и заслужавам ли аз да ми се прислужва? Ако би ме помилвал Бог да ме остави жив, аз самият бих почнал да ви прислужвам, защото всички са длъжни един другиму да служат.“ Мама, като слушаше, клатеше глава: „Скъпи мой, от болестта говориш така.“ — „Мамо, радост моя, казва, не може да няма господари и слуги, но нека и аз да бъда слуга на моите слуги, същият, каквито са и те на мене. И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички.“ Мама чак се поусмихна тогава, плаче и се усмихва: „Защо пък ти, казва, да си пред всички на