Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Минали дворцовия площад с подземната тъмница, над която висяла сива смрадлива омара, излъчваща се от трите отдушника, минали Моста на отсечените глави, Настрадин Ходжа се надигнал на две ръце от самара да види за последен път гадателите. Нишата на управителя все още била празна. Но около нишата на стареца се забелязвало суетене, притичване; бързане: там се подмазвали. И отдалеко проблясвал с костен блясък на мазаният с олио знаменит череп.
Пресекли — Настрадин Ходжа на самара, с вдигнати крака, а едноокият бос и със запретнати крачоли — бурната ледена Сай, осветена от слънцето до дъното, до шарения чакъл и до огладените валчести камъни, а отсрещният бряг ги посрещнал с познатия припев:
Отвъд градската стена, след лепкавия зной на тесните улици и притиснатите сокаци, веднага ги лъхнал свеж вятър, простор. Градини, нивя и пътища били пред тях — пътища и надясно, и наляво, и направо…
Едноокият умолително погледнал Настрадин Ходжа:
— Така ли ще подминем, без да се отбием до гробницата и да видим посадената роза?
Честно казано, на Настрадин Ходжа много-много не му се ходело до гробницата: той се страхувал, че изсъхналата роза ще подействува угнетяващо на едноокия и ще подкопае в душата му едва укрепналата вяра. Но нямало как, не можел да намери веднага подходящ предлог и трябвало да завият.
Свърнали към гъсто и тъмно зеленеещите вдясно брястове и скоро стигнали до дебелата им прохладна сянка.
Едноокият вървял мълчаливо, въздишал. Вътрешният му трепет се предал и на Настрадин Ходжа, който, макар и да знаел, че на тоя свят няма никакви чудеса, все пак усещал в душата си странна топлина, преминаваща в трепет.
Не напразно чувствувал той тази топлина! Трепнал, когато видял досами гробницата голям и силен храст, отрупан с големи ярки рози.
Едноокият извикал и полубезумен паднал на каменните стъпала на гробницата, облян в сълзи.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Гробницата пазел все същият старец, със същия невероятен халат, ушит сякаш от парцалчета и панделки, донесени от почитателите на светеца, Той от пръв поглед познал дошлите.
— Как стигнахте дотук — няма ли пусии по пътищата? Разправят, в града се ширел някакъв смут, свързан с името на Турахон.
— Комуто трябва — той ще дойде. Какви пусии могат да го спрат? — посочил Настрадин Ходжа свой спътник, проснат пред входа на гробницата.
Старецът се приближил и като се тресял от ситен вътрешен смях, прошепнал:
— Помниш ли какво ти казах, че тоя път фиданката непременно ще се хване, нали излязох прав?
Старецът сякаш се бил подмладил; гърбав, черен, стар, той светел с някаква вътрешна светлина през очите си — те били толкова прозрачни, сякаш никога не би могъл да скрие зад тях нито една черна мисъл.
— Стара лисицо! — рекъл Настрадин Ходжа. — Знам всичките ти хитрини и измами! Къде си намерил този прекрасен храст и как си се изхитрил да го пренесеш дотук, без да го повредиш?
— Бая зор видях. Но какво можех да направя със старото си сърце — щеше да се пукне от жал, ако този човек пак намереше фиданката си изсъхнала. Та реших да направя малко чудо.
— Ти си направил не малко, ами много голямо чудо, защото само на такива чудеса се крепи светът — отвърнал Настрадин Ходжа, Едноокият станал, влязъл в гробницата.
— Нека се помолят двамината — рекъл старецът. — Двамината ли? Не там има ли някой?
— Някаква жена, вдовица, според мен луда. Разправя, че дядо Турахон подарил на децата й три хиляди танга, отделно дребни неща, та дошла да му възнесе благодарствена молитва. Сънувала е сигур…
— Не кощунствувай, старче! Аз току-що идвам от града и мога тържествено да се закълна, че в нейните приказки няма нито дума лъжа. Научи се най-после да вярваш в чудеса — който ежедневно ги виждаш и дори сам ги правиш!
— Щом е така, вярвам! — измърморил старецът, но смутен от погледа на Настрадин Ходжа. — Може пък Турахон наистина да се разхожда нощем, когато аз спя? Може да е надзъртал и в моята колиба?
— Той е надзърнал по-дълбоко — в твоето сърце, и е оставил там завинаги благодатна следа.
Старецът се замислил и дълго мълчал, вгледан със замъглени очи някъде над гробницата, в меко изстиващата синевина над кубето, където копринено шумолели с криле и сновели насам-натам трудолюбиви гургулици, изпълнени е грижи за своите малки.