Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Той дръпнал кесията с такава неистова сила, че не можал да се задържи на крака и се търколил по гръб; Настрадин Ходжа, волю-неволю, за да не изтърве кесията, паднал върху сарафина.
Подиумът изпращял.
Придворните развълнувано забръмчали.
Пред очите на хана ставало вече нещо съвсем неприлично — сбиване!
Заптиите ги разтървали.
Кесията останала у Настрадин Ходжа.
Сарафинът хъркал и се хващал за сърцето. Ето кога дошъл часът на велможата — час на отмъщение, победа, тържество и поваляне на врага! Преизпълнен с решимост, той пристъпил напред и смело застанал пред хана:
— Нека ми бъде позволено и аз да си кажа думата! Този сарафин ме обвинява в рушветчийство, но нека преди това да обясни по какъв начин откраднатите коне се озоваха в конюшнята на собствения му чифлик?
Какво можел да отговори неподготвеният сарафин? Мълчал.
С гръмовит глас велможата извикал:
— Не чувам отговор! Ето къде е скрито истинското коварство! Отначало се усъмнил в победата на своите арабски коне, чиято бързина далеч не отговаря на външната им красота, и за да избегне срама, скрил конете в чифлика си и крещи из целия град, че са ги откраднали — как може да се нарече това! Да вдигне на крак цялата градска стража, да смути спокойствието, да се появи в неприличен вид, бос и без чалма на това празнично тържество и с отегчителните си лъжливи вопли да изгони радостта от сърцето на великия хан, и всичко, всичко това — с една едничка цел; да очерни в очите на повелителя най-верния, най-предания му слуга!
Гласът на велможата трепнал, той обърсал очите си с ръкава на халата, после ги насочил нагоре и продължил:
— Нима това не е злодеяние? И ако някой трябва да моли великия хан за защита и справедливост, това съм аз, невинно наклеветеният и опозореният, а не той, този сарафин, чиято злоба и коварство нямат граница! Кой може да гарантира, че утре няма да се изтърси в двореца с нова жалба, че няма да ме обвини в обир на дюкяна му или още по-лошо — в прелюбодеяние с жена му?
Това бил великолепен, тънко замислен, далеко насочен ход! Велможата почакал една минута, за да има ханът време да запечата в паметта си тези предпазни думи, и завършил?
— Питат: кой е откраднал конете? Кой е дръзкият крадец, когото така безуспешно и толкова дълго дирихме? Сега е ясно защо не можахме да го намерим, сега няма нужда да ходим да го търсим далеко, понеже той е тук, пред нас! Ето го!
И с величествено вдигната глава, наклонил цялото си тяло назад, велможата протегнал десница и посочил с пръст бледия сгърчен сарафин.
— Аз — крадец?… Да открадна собствените си коне?… — пелтечел той.
Жалкото му немощно бръщолевене било смазано от гласа на велможата — така се губи за нашия слух ромоленето на ручея близо до могъщ водопад.
— Ето го! — гърмял велможата. — Нека сега опровергае думите ми!
Както винаги в такива случаи, мнозина сметнали смущението на сарафина за неопровержима улика, а гръмовития глас на велможата — за безспорно доказателство на неговата правота.
Намерили се обаче и такива — от враговете на велможата, начело с търговския везир, — които взели в тая разпра страната на лихваря. Те зашумели:
— Кой ще вземе да краде от себе си?
— Това е невероятно!
— Нечувано!
— Такъв личен човек, цял Коканд го познава…
Срещу тях дружно се обявили привържениците на велможата: като пример, че има най-различни странни кражби, някой пак споменал за трите чувала злато, обрани уж от разбойници на път за Бухара; върховният пазвантин на пътищата пак неописуемо се развълнувал и взел да крещи за чаршиите без калдъръм; чуло се да споменават яза на площад „Свети Хазрет“, стражевите кули, голямата чаршия, данъците — с една дума само след една минута около трона пак лумнал пожарът на взаимните разобличения и упреци. Придворните пак се счепкали, струпали се накуп и задъхани, потни, с морави лица се нахвърлили един върху друг. Ханът мълчал с гнусливо-безнадеждна усмивка на тънките си устни — бавно се извърнал и застинал на трона с отпуснати рамене и загледан в пустото поле.
Търговецът, конете, вражалецът, както и първия път, разбира се, били забравени.
На подиума бавно се качило едно старо заптие — от старшите. Той бил отдавна на служба, побелял при хана, всичко бил видял, на всичко бил свикнал; и тъй като по природа бил човек незлобив, отгоре на това и потиснат от грижи за многочелядното си семейство, три никога не проявявал усърдие в боя с камшици, освен най-необходимото, като се изключат случаите, когато наблизо имало началство. Стъпвайки меко по скъпите килими, той се приближил до сарафина.