Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Настрадин Ходжа и едноокият крадец, натоварени с последните два чувала, тръгнали към къщата. Връзката пръстенчета, които купил най-накрая, вече когато биели барабаните, Настрадин Ходжа носел в ръката си и отвреме-навреме подрънквал с тях, та след пазарната гюрултия да освежи слуха си с веселото тънко сребърно пеене.
Тук ще напомним, че всичко това ставало преди празника на дядо Турахон. Уличката била обзета от празнична суетня. Срещу Настрадин Ходжа и едноокия крадец час по час изскачали из портите малките земни жители, по на осем, девет, десет години, със загрижено-тайнствени лица и тревожно-радостни пламъчета в очите, бързали по своите неотложни и важни работи — кой за шарени конци за везане на тюбетейки, кой да търси случай да направи добрина, каквато днес още не бил извършил. Но колкото и загрижени да били, нито един не забравил да се поклони на нашите пътници и да рече високо:
— Добър вечер, дано утре във всичко да ви спори! Да ви помогнем ли за носенето на чувалите?
— Сполай ви! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Дано всичките ви работи през тази нощ бъдат успешни, дано се сбъднат всичките ви надежди и очаквания! А чувалите — как ще ги носите, като можете да влезете по трима в един чувад? Но можете да ни изпратите, което в очите на дядо Турахон — повярвайте ми — ще бъде все едно, че сте носили чувалите.
Децата възторжено посрещали тези думи и тръгвали да ги изпращат. Настрадин Ходжа и едноокият стигнали до къщата, заобиколени от шумна тълпа обути и боси, стригани и с плитчини, чипоноси и с прави нослета, с лунички и без лунички, черни, рижи, русоляви и всякакви други деца. Точно тука дошла разгеле връзката пръстенчета — стигнали за всички, даже две пръстенчета останали на връзчицата.
— Непременно да сложите пръстенчетата в тюбетейките, като ги закачвате през нощта — поучавал децата Настрадин Ходжа. — Нека това да бъде за дядо Турахон знак, че сте помагали да носим чувалите.
Остатъкът от деня Настрадин Ходжа и едноокият крадец прекарали в празната къща, сред струпаната накуп стока — ботушки, халатчета, играчки и сладкиши. Тук и вечеряли, в слабата кехлибаренорозова полусветлина на зарята.
Настъпила нощта.
Само луната в небето, увиснала сред широк мъглив кръг, видяла какво направили те по-нататък. Натоварени с чувалите, крадешком излезли от стихналата безлюдна улица, вълшебно преобразена от лунната светлина: синкава мъгла, ромолене на вода, дълбоки сенки, които образували в стените и оградите тайнствени проходи, от които сякаш всеки момент щял да се покаже самият Турахон или незабравимият халиф Харун ал Рашид с двойното си наметало: отгоре просяшко и оръфано, но с царствена, извезана с елмази подплата.
Много пъти се връщали те в къщата, освободени от своя товар, с празни чували в ръцете и излизали пак, прегърбени под тежестта на пълните.
Тихо проскърцвали портите, оставени тази нощ по традиция незаключени.
Понякога се чувал нетърпеливият шепот на едноокия:
— Къде ли са се изхитрили да скрият тюбетейките тези малки разбойници, дето живеят под тукашните покриви? Чакай да погледна и в оня край на лозето.
Намирали тюбетейките някъде из потайните ъгли; на дъното на някоя проблясвало познатото пръстенче — тогава Настрадин Ходжа турял с другите подаръци и парче халва, за помощта при носенето на чувалите.
Къси са майските нощи, а колко неща били накупили: наложило се да носят без почивка и да бързат.
В дворчето на вдовицата влезли едва на разсъмване — мъглата вече се вдигала.
А последните чували разнасяли на бегом и все поглеждали на изток, където руменеело и откъдето зад гори и морета с рубинена корона в слънчева плащеница идвал новият сияен ден.
Сколасали навреме. Завършили обиколката си в най-далечната уличка, в една спретната, чисто преметена градинка, откъдето трябвало да се спасяват с бягство, защото някакъв нетърпелив малчуган не изчакал да се съмне, а нетърпеливо изскочил от, постелята преди законното време и едва не ги сварил при своята тюбетейка. Седнали с разтуптени сърца от другата страна на плета, в мокрите от росата лопуши и репеи, те чули възторжените викове на нетърпеливия хлапак, който за един миг дигнал на крак цялата улица, дотогава сънна и тиха. Под свежото дихание на утрото мъглявата бледност, на високото небе над тях се изпарявала, през нея все по-чиста изплувала дълбока гъста синева и допушите от всички страни протягали към тях лапите на листата с трепкащи по тях едри капки роса — като грубите длани на рибари, които вадят бисери от морето.