Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Ето че стигнахме — рекъл едноокият крадец.
— Да поседнем — отвърнал Настрадин Ходжа. — Трябва да се посъветваме.
От една пукнатина в скалата край пътя бликал студен извор, над него трепкали блестящите листа на самотна млада топола, израснала по някакво чудо тук, върху камъните. Отдолу под тополата растели жилави репеи, а наоколо светло зеленеел килим от трева; в камънака нямало цепка, пукнатина, откъдето да не наднича трева — свежа, весела, изумрудена, доказателство за неизтребимата сила на Живия Живот, който винаги и всякога възтържествува над всякакви камъни! Из тревата размахвало опашка и чоплело магарето; репеи налепили красивата четка на опашката му и я превърнали в безобразна бодлива топка.
— Кога успя? — сгълчал го Настрадин Ходжа и хванал размаханата му опашка.
Едноокият, който в това пътуване поел всички грижи за магарето, извадил от пазвата си дървено чесало и взел да реше опашката, да я чисти от репеите.
— Язък, че това е езеро, а не нещо друго, по-удобно, да може човек да го задигне — замислено рекъл той, след като привел магарешката опашка в благоприличен вид. — Откакто бях последния път при гробницата, чувствувам в себе си велика сила за правене на всякакви добрини за слава на милосърдния Турахон и съм обзет от желание час по-скоро да се заема с тях.
— Добрини, добрини — отвърнал Настрадин Ходжа, — а акълът ти, кой знае защо, все с кражби е зает. Ето, и за езерото — мислиш как да го откраднеш, не нещо друго.
— Дай тогава да паднем на колене пред тоя Агабег, може да се смили и сам да го даде?
— Точно така: сам. Гледай тука.
Настрадин Ходжа посочил към репеите; градецът се навел и видял как един голям паяк дояжда жълта пеперуда. Паякът бил непоносимо отвратителен: криви крака, обрасли с червеникави косми, кафяв кръст на гърба, кръгъл корем — гладък, издут, белезникав, сякаш пълен с гной. Всичко вече било свършено: върху паяжината останала празна кожичка с увиснали мъртви крилца, а издутият паяк се сврял в пусията си под листото на лопуша и се притаил, стиснал с късите си предни лапи като с ръце сигналната нишка.
— Разбра ли? — попитал Настрадин Ходжа.
— Какво има за разбиране! Паякът изяде пеперудата и толкоз.
— Гледай какво ще стане по-нататък.
Настрадин Ходжа свалил тюбетейката си, приготвил я и тръгнал да обикаля репея; на няколко пъти той се прицелвал напразно, но продължавал да търси; най-после намерил. Бързо замахване, сърдито дебело бръмчене — той похлупил нещо с тюбетейката.
Било стършел, великолепен едър стършел, не някакъв неопитен младок, а напълно зрял, в разцвета на силите си, с пълен запас отрова, стършел-хубавец, с дълго жълто-черно туловище на ивици, същински крилат тигър! Настрадин Ходжа свил едно клонче, измъкнал прекрасния стършел от тюбетейката и дълго му се любувал, въртял го й тъй, и иначе; стършелът злобно бръмчал, проблясвал с мургаво-прозрачните си крила, яростно гризял клечката. Извивал се, а от тялото му отвреме-навреме се подавало черно страшно жило, което по силата на удара можело да се сравни само със скорпионовото.
— Защо ти е притрябвал? — попитал крадецът. — Да не би да го пущаш в гащите на Агабег?
Без да отговори, Настрадин Ходжа се пресегнал към близкия храст, взел някаква стара, изоставена от стопанина паяжина и омотал с нея стършела, за да укроти крилата му; бръмченето утихнало — тогава той внимателно турил, своя пленник върху мрежата на отвратителния паяк.
Паяжината увиснала и затреперила от яростните опити на стършела да се освободи. Сигналната нишка затреперила. Паякът изскочил изпод листа. Такъв лов сигурно още не му бил падал! Като планински ловец, който се прехвърля с въже над пропаст, той бързо и ловко се преметнал с корема нагоре но сигналната нишка от лопуша върху паяжината и чевръсто притичал до пленника. Как се радвал само, как ликувал, докато омотавал стършела с лепкавите нишки, как се щурал насам-натам и се суетял! Най-после вързал здраво жертвата си — сега можел да похапне: разчекнал хищната си челюст, предварително потръпвайки с твърдия си издут корем, той припълзял до стършела. „Ама че пеперуда ми падна, по-тлъста от първата!…“ Паякът възседнал жертвата и аха да впие челюстите си в нея, но стършелът внезапно се изхитрил, извил се, ударил! От заостреното му туловище със свистене изскочила черна мълния. Поразяваща, неотзратима! Тя излетяла и пронизала паяка — отдолу, та чак до кръста на гърба — и плиснала в корема му всичката си отрова.