Повест за Настрадин Ходжа

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Прочутият самаркандски дервиш Керим Абдалах, изследвал вътрешната същина на хората, учи, че има хора на нощната мъгла и има хора на светлия ден. Непреодолима власт над първите има луната, а над вторите — слънцето. Прочутият дервиш обяснява тази разлика с часовете на раждането: лунни или слънчеви — която от двете взаимно противостоящи и противоборещи се планети първа проникне с Лъчите си в кръвта на новороденото, на нея то остава вярно до края на живота си. От луната кръвта на човека получава хлад, от слънцето — кипеж и жар; в съответствие с това и духовното зрение, с което той ще обгърне околния свят, бива или лунно, или слънчево. В първия случай то е прибулено с лека мъглица, придаваща на всичко оттенък на тишина и на тъга, и тогава всичко, дори онова, което е пред очите, се възприема от човека като отзвук от миналото, сякаш той живее втори живот, повтарящ първия, но го повтаря като насън; във втория случай духовното зрение прелива от ярка победоносна светлина: всичко се вижда, всичко е ясно, всичко живее вечно — нищо не изчезва безследно, всичко се движи, и ври, и блести като цветовете на скъпоценен камък; тук властвува Животът, той не дели с никого нищо и нищо не отстъпва на нощта, всичко запазва за себе си и иска всяка минута жертва от своя избраник — за да му се отблагодари в следващата минута хилядократно. Тук на човека е потребно неотслабващо усилие на разума и жарък плам на душата! Не е лесно да се живее в тоя бурлив поток от светлина и блясък, движение и тътен, затова пък има голяма облага за душата, в смисъла на ония високи награди, с които Животът дарява верните и преданите му: тук няма вчерашен ден, а винаги, неизменно днес, няма думата „беше“, а само „е“, следователно за смъртта, чиято област е нищото, вратите тук са затворени.

Трябва да се предполага, че Настрадин Ходжа се е родил посред бял ден, под преките отвесни слънчеви лъчи: кръвта му се е запалила от тях и е запазила в себе си неугасим този огън. Ето защо в живота му нямало случай той да проспи обеда: сякаш слънцето удряло гръмлив меден щит и го събуждало; в отговор на този повик всичката му огнена кръв завирала, кипвала и разпенена и звънлива, буйно напирала в жилите, влудявала сърцето му и го карала да блъска по ребрата… Какъв ти сън!

Било пладне, когато той се събудил в чайханата на последното село отсам планината; нататък към прохода вече нямало човешко жилище.

Хапнали набързо с едноокия и поели нататък.

В планината няма пътища — само пътеки за добитък; тук няма колела, тук е владението на пешеходците и ездачите. Пътеката се вие и криволичи, готова на места да се кръстоса със самата себе си и често пътниците, на два часа път, един от друг, си приказват без усилие — единият горе, а другият долу. Долината с нейните градини, ниви и села потъва все по-дълбоко в мъглата; на-преде ти е все същият хребет, близък — с ръка да го докоснеш, далечен — не можеш да стигнеш до него, отдолу черен и навъсен, по-горе — лилаво-бял, със страховити зъбери, грубо изсечени в небесната синева.