Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Те се връщали по същите улици, но вече със слънчевите лъчи, които леко и прохладно се плъзгали насреща им. Във всички къщи по пътя си те чували радостни възгласи. „О, благословена нощ! — говорел едноокият. — О, велика нощ на моя живот!…“ А Настрадин Ходжа залитал от умора.
Къщата, в която се били настанили, била далеко, а по това време някои чайхани вече били отворени; полусънените чайханджии с прозявка и протягане разпалвали огньовете в огнищата, изтупвали килимите и халищата.
— Че защо да се връщаме в оная къща, като е празна? — рекъл Настрадин Ходжа и свърнал към една чайхана.
Собственикът ги посрещнал особено приветливо, като първи, най-ранни гости, които са направили сефте на търговията му; налял им дъхав чай, постлал в тъмния ъгъл две малки черги.
Настрадин Ходжа седнал и рекъл:
— Ако дядо Турахон се уморява така всеки път, нищо чудно, че след това спи цялата година!
— Пък аз се сетих за моята роза пред гробницата — отвърнал едноокият. — Как мислиш, дали ще се хване? Настрадин Ходжа не отвърнал: той вече спял. Той спял, този весел скитник, който умеел да направи свой дом от всяко място, където можел да прислони глава. След малко заспал и едноокият. И нито протяжното скърцане на колите, които се проточили на върволица през пазара, нито звънците на камилските кервани, които минавали пред чайханата, нито оглушителните викове на водачите на овчите стада, нито подканянията на водоносците и мекичарите, изсипали се отведнъж накуп на пътя от всички ъгли, порти и сокаци — нищо не можело да смути дълбокия им сън. А около чайханата и над нея вече всичко горяло, сияело и се топяло — земята плувала от прохладните вирове на утрото към палещия слънчев океан.
Дълго спали те, без да знаят нищо за трепетното вълнение, което обхванало в околните къщи не само децата, но и възрастните. Хората си показвали един на друг подаръците на Турахон, шепнели и чудом се чудели! Какво обяснение можели да намерят те за това необикновено, небивало чудо, което станало не в една и две къщи, а в няколко стотици едновременно? Едно единствено, трогателно в своята простота, подсказано от вярата на бащите: значи всичко е истина, бисмилла рахман рахим! Наистина добрият дядо Турахон е праведен и дарен с безсмъртие!
Велики, неизброими били за света последствията от тази нощ. Може би и досега някои хора, незнайно за самите тях, носят в сърцата си нейния отзвук. Тази нощ върнала на мнозина кокандци вярата в истинността на безспорното добро на земята — кое друго дело може да се сравни с това по възвишеност?
Градът се вълнувал, шепнел… А в бедната вдовишка къщица мълчалива плаха радост изпълнила всичко. Всеки от тримата сина на вдовицата намерил в тюбетейката си по хиляда златни танга, отделно големите подаръци, струпани на три купчини на земята и грижливо покрити с кърпи — да не ги намокри росата (направил го едноокият крадец). Какво можела да помисли за това бедната жена, какво да каже? Тя нищо и не казвала, нито пък разправяла — само плачела и вярвала. В живота пред нея сякаш се отдръпнал притискащият от всички страни мрак на безизходицата, разсечен наполовина от широкия и ярък лъч на надеждата, помощта и доброто участие в нейната орис.
Възрастните се чудели на нощните събития, а децата — хич: те и не очаквали друго от своя стар приятел и покровител. Те не изпитвали нужда да укрепват в себе си вярата в доброто, понеже тази вяра, дадена им заедно с живота, в тях още не била разколебана, не била подправена с лъжлива хитрост и светела в сърцата им с първородна девственост. Хванати на хоро, те се въртели на меката копринена морава в градините и с гръмки гласчета старателно пеели благодарствената си песничка:
Съпроводени от тази песен, която се чувала отвсякъде, Настрадин Ходжа и едноокият крадец в тихия предвечерен час напуснали Коканд.
Те тръгнали да търсят планинското езеро, за което Настрадин Ходжа нищо не можал да научи в Коканд.
Бодро стъпвало по пътя магарето, което през всичкото това време не споделило нито един кахър на своя стопанин: седнал на самара, Настрадин Ходжа се оплаквал на едноокия:
— Пак е надебелял като бъчва! Скоро вече няма да мога да го яздя, ще трябва да го продам на някой кривокрак, киргизец.
А песента безспир се носела подир тях: от едно място тя се предавала на друго, трето и така — без край, от градина в градина: