Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— А сега, господа — каза херцогът, — стига думи! Трябва незабавно да се събудят войниците и като се спазва редът, да се качат на корабите. Никаква светлина, никакъв изстрел не трябва да разкрият нашите намерения! Тръгвайте, господа, и успех! Щастието, което ни съпътствуваше до този момент, не ще се побои да премине заедно с нас Шелда!
Пълководците напуснаха палатката на херцога и дадоха необходимите заповеди.
Скоро целият този разтревожен хорски мравуняк зашумя глухо, но човек можеше да си помисли, че вятърът лудува в безкрайните тръстикови полета и високата трева.
Адмиралът се върна на своя кораб.
Глава 33
Антверпенците обаче не съзерцаваха бездейно войнствените приготовления на херцог д’Анжу и Жоайоз не бъркаше като смяташе, че те са озлобени до крайност.
Антверпен поразително приличаше на кошер вечер — отвън спокоен и пуст, а вътре пълен с шум и движение.
Въоръжени фламандци патрулираха по улиците, барикадираха домовете си, заграждаха улиците с двойни вериги, побратимяваха се с войниците на принц Орански, които навлизаха в града на малки отряди. Пристигна и самият принц Орански, неразпознат от никого, но изпълнен с онова спокойствие и с онази твърдост, с които изпълняваше взетите вече веднъж решения.
Принц Орански се настани в Кметството, където прие началниците на отрядите от градското опълчение, направи преглед на офицерите от наемните войски й накрая събра всички командири и им изложи своите намерения.
Най-непоколебимо от тях бе намерението да се използуват действията на херцог д’Анжу срещу Антверпен, за да се скъса с него. Херцог д’Анжу беше стигнал дотам, докъдето беше искал да го доведе Мълчаливия, който виждаше с радост, че новият претендент за върховната власт се погубва така, както и всички останали.
В същата тази вечер, в която херцог д’Анжу се готвеше за щурм, принц Орански, намиращ се от два дни в Антверпен, се съвещаваше с коменданта на града.
При всяко възражение, правено от коменданта против плана за настъпателни действия, предложен от принц Орански, Вилхелм клатеше глава с вид на човек, смаян от такава нерешителност.
Но всеки път комендантът казваше:
— Принце, вие знаете, че пристигането на монсеньора е решено. Нека да го почакаме.
При тази магическа дума Мълчаливия неизменно въсеше вежди, но все пак чакаше. Погледите на присъствуващите се обръщаха към тиктакащия величествено голям стенен часовник и изглеждаше, като че ли всички се молят махалото да ускори идването на този, когото чакаха с такова нетърпение.
Удари девет. Несигурността се смени с истинска тревога. Патрулите съобщиха, че във френския лагер се забелязва раздвижване.
— Господа — възкликна Мълчаливия, щом чу това донесение, — виждате, че времето не чака, а още нищо не е направено за защитата на подстъпите към града. И така, господа, да започнем съвещанието!
Едва успя да каже това, когато тежката завеса на вратата се повдигна, влезе служител от Кметството и произнесе само една дума:
— Монсеньорът!
В гласа на този човек, в радостта, която той изрази неволно при изпълнението на своите скромни задължения, се чувствуваше целият възторг на народа и цялото му доверие към този, когото почтително и безлично назоваваха „монсеньор“.
Още не бе отзвучала думата, произнесена с треперещ от вълнение глас, когато в залата влезе висок мъж с внушителен вид, загърнат от главата до петите с плащ, който носеше с неподражаема елегантност.
Той се поклони учтиво на всички присъствуващи, но гордият му, проницателен поглед мигновено разпозна сред военните принц Орански. Непознатият веднага се приближи към него и му подаде ръка, която принцът стисна горещо и с известна почтителност. Здрависвайки се, те се обърнаха един към друг с „монсеньор“.
След бързата размяна на поздрави непознатият свали плаща си. Той беше в кожена куртка, сукнени панталони и високи ботуши. Въоръжен беше с дълга шпага, която изглеждаше като част от самия него, а зад колана му, до здраво натъпканата му чанта, висеше малък кинжал.
Когато махна плаща си, се видя, че целите му ботуши са прашни и кални. Всяка негова крачка по каменните плочи на пода се придружаваше от мрачния звън на шпорите, обагрени с кръвта на коня, с който бе пристигнал.
Той седна на заседателната маса и попита:
— Е, какво, монсеньор? Как вървят работите? Вие, предполагам, имате план и за нападение, и за отбрана?
— Чакахме ви, за да ви го съобщим, монсеньор — отвърна бургмистърът.
— Говорете, господа, говорете.
— Монсеньорът пристигна с известно закъснение — добави принц Орански — и докато го чаках, бях принуден да действувам.