Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
И така, по предложение на Вилхелм фламандците избират Франсоа Валоа за херцог на Брабант, граф на Фландрия — казано другояче за свой върховен господар. Това не само не пречи, но даже способствува Елизабет да подхранва както преди надеждата му за брачен съюз. В този съюз тя вижда възможност за присъединяване на фламандските и френските калвинисти към английските, а може би мъдрата Елизабет мечтае за тройна корона.
Принц Орански е привидно благоразположен към херцог д’Анжу и го покровителствува от висотата на своята популярност, но според Вилхелм това ще продължи до настъпването на подходящия момент за свалянето на Французина от власт, така, както е свалена навремето тиранията на Испанеца.
С влизането на френския принц в Брюксел Филип II предлага на херцог дьо Гиз да бъде продължен сключеният по-рано с дон Хуан договор, според който Лотарингеца се задължава да подкрепя испанското господство във Фландрия. В замяна Испанеца обещава да помогне на Лотарингеца да осъществи мечтата на семейство Гиз, а именно: нито за минута да не се спират усилията за завладяване на френския престол.
Дьо Гиз се съгласява, а и няма друг избор: Филип II заплашва, че ще изпрати копие от договора на Анри Френски. Тогава Испанеца и Лотарингеца изпращат испанеца Салсед, привърженик на семейство Гиз, да убие от засада херцог д’Анжу, победоносния владетел на Фландрия. Наистина убийството би удовлетворило напълно и двете страни. Със смъртта на херцог д’Анжу се премахва както претендентът на престола на Фландрия, така и наследникът на френската корона. Салсед не успява да изпълни своето намерение — хващат го и го екзекутират на Гревския площад.
И така, и херцог д’Анжу, и Мълчаливия остават живи. Външно — добри приятели, а в действителност — съперници, още по-непримирими от тези, които им изпращат убийци.
Вече стана дума, че херцог д’Анжу е приет с недоверие. Брюксел отваря за него своите врати, но Брюксел не е нито Фландрия, нито Брабант.
Затова херцогът, като действува ту с убеждение, ту със сила, започва постепенно, град след град, да завладява опърничавото нидерландско кралство.
Фламандците от своя страна не се съпротивляват много настойчиво, съзнавайки, че херцог д’Анжу ги защитава надеждно от испанците; те не бързат да приемат своя освободител, но все пак го приемат.
Всичко свършва с това, че херцогът, крайно самолюбие по рождение и затова възприемащ бавността на фламандците като поражение, започва да използува сила при завладяването на градовете, които не му се покоряват така бързо, както би желал.
Тъкмо това чакат както неговият съюзник Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, така и най-лютият му враг Филип II, които се дебнат зорко един друг.
Като спечелва няколко победи, херцог д’Анжу разполага своя лагер срещу Антверпен. Той решава да превземе този град, който херцог Алба, Реквезенс, дон Хуан и херцогът на Парма един след друг подчиняват под своя власт, но който нито един от тях не успява да пороби дори за малко.
Антверпен призовава херцог д’Анжу на помощ срещу Александър Фарнезе, но когато херцог д’Анжу на свой ред възнамерява да завладее Антверпен, градът насочва своите оръдия против него.
Такова е положението, в което е изпаднал Франсоа, принц на Франция, през времето, когато отново се появява в нашия разказ — два дни след присъединяването на адмирал Жоайоз към него.
Глава 32
Лагерът на новопоявилия се херцог на Брабант се бе разпрострял по двата бряга на Шелда. Армията бе добре дисциплинирана, но в нейните редове цареше съвсем разбираемо вълнение.
То бе предизвикано от обстоятелството, че на страната на херцог д’Анжу се сражаваха много калвинисти, присъединили се към него не толкова от симпатия към особата му, а от желание да ядосат колкото се може по-силно испанците и още повече френските и английските католици. Следователно честолюбието, а не убедеността или предаността, бе подтикнало тези хора да воюват; чувствуваше се, че веднага след завършване на похода те ще напуснат пълководеца или ще му поставят свои условия.
Другата страна, т.е. неприятелят, се ръководеше от твърди, ясни принципи, от напълно определена цел, а честолюбието и злобата липсваха.
Антверпен не отхвърляше Франсоа, но сигурен в храбростта и бойния опит на своите жители си оставяше правото да изчака. Освен това антверпенците знаеха, че само да протегнат ръка и освен херцог дьо Гиз, наблюдаващ внимателно от Лотарингия хода на събитията, ще намерят в Люксембург Александър Фарнезе. Защо да не се възползуват от подкрепата на Испания против херцог д’Анжу така, както по-рано бяха призовали херцога на помощ срещу Испания? А вече, след като с помощта на Испания бъде даден отпор на херцог д’Анжу, може да се разчистят и сметките с Испания.