Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Републиканците се опираха на велика сила — железния здрав разум.
Но изведнъж те видяха, че в устието на Шелда се появява флот, и научиха, че този флот е доведен от най-главния адмирал на Франция в помощ на врага им.
Откакто херцог д’Анжу обсади Антверпен, той, естествено, се превърна във враг на неговите жители.
Научавайки за пристигането на Жоайоз, калвинистите на херцог д’Анжу направиха почти толкова кисели физиономии, колкото и самите фламандци. Калвинистите бяха твърде храбри, но и твърде ревниво пазеха своята воинска слава. Те бяха доста сговорчиви в паричните въпроси, но не можеха да търпят, когато други се опитваха да оберат лаврите им и на всичко отгоре с тези шпаги, които през Вартоломеевата нощ умъртвиха толкова много хугеноти.
Ето как същата вечер, когато пристигна флотът, започнаха безкрайни спорове, които продължиха с голям шум през следващите два дни.
Всеки ден антверпенците виждаха от крепостните стени по десет-дванадесет дуела между католици и хугеноти. Жертвите от тези дуели, които приемаше реката, бяха значително повече от хората, които французите биха загубили при схватка с неприятеля.
Във всички стълкновения Франсоа играеше ролята на помирител, което беше съпроводено от огромни трудности. По отношение на френските хугеноти той пое определени задължения. Да позволи да бъдат оскърбявани, означаваше да се лиши от моралната подкрепа на фламандските хугеноти, които биха могли да направят на французите важни услуги в Антверпен.
От друга страна — да дразни католиците, изпратени от краля, би означавало за херцог д’Анжу да допусне не само политически гаф, но и да опетни своето име.
Пристигането на това мощно подкрепление, на което не бе разчитал и самият херцог, предизвика объркване сред испанците и докара семейство Гиз до състояние на неописуема ярост. Необходимостта всички партии в лагера пред Антверпен да се съобразяват една с друга се отразяваше пагубно на дисциплината.
Жоайоз не беше спокоен сред всички тези хора, ръководени от толкова различни чувства. Той съзнаваше смътно, че времето на успехите е отминало. Във въздуха се носеше предчувствие за огромна несполука и младият адмирал, ленив като истински придворен и честолюбив като истински военачалник, горчиво съжаляваше, че е пристигнал от толкова далеч, за да сподели поражението.
Той мислеше и говореше искрено, че решението да се обсади Антверпен е голяма грешка на херцог д’Анжу. Принц Орански, който бе дал този коварен съвет, изчезна веднага, след като съветът бе последван, и никой не знаеше, къде се бе дянал. Неговите войски бяха гарнизонът на Антверпен, той бе обещал да подкрепи херцог д’Анжу, а в същото време не се чуваше нищо за някакви разпри между войниците на Вилхелм и жителите на града.
Като възразяваше срещу обсадата, Жоайоз наблягаше особено на това, че Антверпен по своето значение е почти столица. Да превземе голям град със съгласието на жителите би било без съмнение значителен успех, но да завладее с щурм втората столица на бъдещата си държава би означавало за херцог д’Анжу да загуби благоразположението на фламандците.
Жоайоз излагаше своето мнение в палатката на херцога през същата тази нощ, за която разказваме на читателя.
Докато пълководците се съвещаваха, херцогът седеше или по-точно лежеше в едно много удобно кресло, което при желание можеше да се превърне в диван, и слушаше съвсем не съветите на главния адмирал на Франция, а шепота на музиканта Орили, който обикновено му свиреше на лютня.
Със своето подло угодничество, със своето гнусно ласкателство, с готовността си да оказва най-позорни услуги Орили от отдавна бе спечелил разположението на херцога.
Като свиреше на лютня, изпълняваше умело всякакви поръчения, съобщаваше най-подробни сведения за придворните и техните интриги и накрая, като улавяше с учудваща ловкост в мрежите си всяка набелязана от херцога жертва, Орили натрупа огромно състояние, за което се бе погрижил в случай, че изпадне в немилост. Пред света той си оставаше същият беден музикант, който се трепеше за всяко екю и като славей пееше, за да не умре от глад.
Този човек имаше огромно влияние именно защото то бе скрито.
Като забеляза, че музикантът пречи да се чуят важните стратегически съображения и отвлича вниманието на херцога, Жоайоз рязко прекъсна речта си. Недоволството на новопристигналия не се изплъзна от вниманието на Франсоа, който в действителност не бе пропуснал нито дума от казаното от Жоайоз. Той тутакси попита: