Друидите на Шанара

Морган Лех не беше толкова сигурен.

След пет-шест стълби надолу, хванал ръката на Куикнинг, Планинецът отново се почувства като една крехка черупка, в която се гонеха страхове и предчувствия като затворени мухи. За разлика от Уокър Бо, той знаеше вече твърде много. Знаеше, че Уокър не е Мрачния чичо от някога, че митът за неговата неуязвимост е изчезнал заедно с ръката му и че той е въвлечен в същия кръг от пророчества и обещания, както и всички те. Знаеше, че самият той е още по-неспособен, един човек, който дори нямаше здраво оръжие, лишен от магията, която на косъм го бе спасявала при срещите с далеч по-слаби противници. Знаеше, че всичко зависи само от тях двамата, че Куикнинг няма да може да се намеси, че би могла да сподели съдбата им, но нямаше да може да я промени. Би могъл да каже, че разбира нейното желание да се сдобият с Черния камък на Елфите, нейната вяра в бащините й обещания и доверието, което бе проявила към тях — можеше да го каже само на думи. Можеше да се помоли да оцелеят в това свое начинание, да стане някакво чудо. Но думите и молитвите нямаше да му помогнат да преодолее своите страхове и мрачни предчувствия. Те се гонеха в него като подплашени сърни и караха сърцето му да бие.

Какво ще прави, отчаяно се питаше той, когато Каменния крал обърне към него празните си очи? Откъде щеше да намери сили?

Поглеждаше тайно Куикнинг, очертанията и сенките на лицето й и тъмния успокояващ блясък на нейните очи.

Вървяха надолу из празните улици към края на града, като се промъкваха като котки по каменните ивици на пешеходните пътеки, обърнали гръб на сградите. Почти усещаха пулса на Каменния крал в земята под тях. Почти чуваха дишането му в тишината. Усещаха погледа му върху себе ей — поглед на бог, на дух с непреодолима сила. Минутите минаваха и улиците и сградите се изнизваха едни и същи, едва напомняйки за отминалите времена и за всичките животи, които също бяха отминали без определен смисъл. Те чувстваха с неизменна сигурност безсмислието на своето начинание — сякаш някакъв таен глас, сякаш едва доловимо лице ги докосваше, за да ги убеди в това. И тримата чувстваха неговото присъствие. И всеки се бранеше по своему. Никой не се отказа. Никой не отстъпи. Обединени от общата си решимост да свършат най-сетне с този кошмар, те продължаваха да вървят.