По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Добро утро, тате! — каза Кейти. — Добро утро, мами! — С това обичайната сутрешна процедура свърши или по-скоро премина в нещо по-неотложно от световните новини и събития. Кейти вече беше облечена за училище и както повечето малки деца, винаги се събуждаше в добро настроение.
— Здрасти — каза влязлата след нея Сали, очевидно ядосана.
— Какво има? — попита я Кати.
— Всички тези хора! Не можеш дори да се поразходиш, без да те следят! — раздразнено отвърна тя, като си взе чаша сок от подноса. Не си падаше много по овесената каша. — Тук е все едно като на хотел, но човек не е толкова спокоен.
— Какъв изпит имаш днес? — попита Кати, бързо схванала причината за всичко това.
— Математика — призна Сали.
— Учила ли си?
— Да, мамо.
Джак не обърна внимание на проблема и вместо това приготви овесена каша за Кейти, която я харесваше. Малкият Джак влезе последен и включи телевизора на „Картуун Нетуърк“ за сутрешната си порция анимация, която Кейти също одобряваше.
Навън денят започваше и за всички други. Личният офицер от националното разузнаване на Райън добавяше последни щрихи към ужасната си сутрешна разузнавателна сводка. На този президент се угаждаше адски трудно. Главният камериер пристигна рано, за да контролира работата по поддръжката на правителствения етаж. В президентската спалня приготвяха дрехите за президента и първата дама. Навън чакаха автомобилите, които щяха да откарат децата на училище. Служителите от щатската полиция вече бяха проверили пътя до Анаполис. Морските пехотинци загряваха хеликоптера за пътуването до Балтимор — този проблем все още не бе решен. Цялата машина беше в движение.
Гъс Лоренц пристигна рано в кабинета си заради телефонно обаждане от Африка в отговор на неговото повикване от Атланта и попита къде са маймуните му. Неговият агент му обясни това от осем времеви пояса разстояние — тъй като ЦКБ се бяха забавили с парите, някой друг бе купил доставката и сега трябваше да докарат нова партида от джунглата. Навярно след седмица, каза той на американския лекар.
Лоренц изсумтя. Беше се надявал да започне новото си изследване тази седмица. Той записа информацията в настолния си бележник и се зачуди кой, по дяволите, би купил толкова много африкански зелени маймуни. Дали Русо не започваше нещо ново в Париж? Щеше да му се обади малко по-късно, след като проведеше сутрешната оперативна с хората си. Добрата новина, видя той, бе, че… о, това беше много лошо. Вторият пациент загинал в самолетна катастрофа, съобщаваше телексът от СЗО. Но нямаше данни за нови случаи и бе минало достатъчно време, за да могат вече да кажат, или по-скоро да се надяват, че миниепидемията е завършила. Това бе добра новина. Пробата под електронния микроскоп приличаше на заирска „Ебола Мейинга“, най-лошият от щамовете на вируса. Възможно беше приемникът все още да е на свобода в очакване да зарази някой друг, но така или иначе, след маларията разпространителят на ебола се издирваше най-трудно — хората смятаха, че я причинява онова, което на италиански се казваше „лош въздух“. Може би, помисли си той, приемникът бе някой прегазен от камион гризач. Лоренц сви рамене. В края на краищата това беше възможно.
С намаляването на дозата морфин пациент Две лежеше в полусъзнание в хасанабадския институт. Беше достатъчно будна, за да съзнава и чувства болката, но без да разбира какво всъщност става. Болката щеше да надделее във всички случаи, още по-лошо бе, че сестра Жана Батист знаеше какво означава тя. Най-жестоки бяха болките в стомаха, докато болестта унищожаваше гастроинтестиналната й система, предназначена да превръща храната в хранителни вещества, и изхвърляше заразена кръв към ректума й.
Чувстваше се така, като че ли цялото й тяло се гърчи, смазва и гори едновременно. Трябваше да се раздвижи, да направи нещо, за да промени положението, просто за да принуди болката за кратко да дойде от друго място и така за миг да облекчи мъките й, но когато се опита да се помръдне, откри, че всичките й крайници са стегнати с ремъци. Това унижение й подейства някак си по-силно от болката, но когато понечи да възрази, гаденето й толкова се усили, че тя започна да се задушава. Когато забеляза това, облеченият в синьо космонавт завъртя леглото — що за легло беше това? — зачуди се монахинята, — което й позволи да повърне в кофата. От устата й се изля черна, мъртва кръв. За миг това я разсея от болката, но само за да й покаже, че няма да оцелее, че болестта е стигнала прекалено далеч, че тялото й умира и тогава сестра Жана Батист започна да се моли да умре, защото това щеше да сложи край на всичко, а болките бяха такива, че копнееше краят да дойде скоро, за да не загуби вярата си. Тази перспектива изскочи в отслабващото й съзнание като дяволче от кутия. Но тази детска играчка имаше рога и копита. Тя имаше нужда от свещеник. Имаше нужда от… къде бе сестра Мария Магдалина? Дали не беше обречена да умре сама? Умиращата сестра погледна към космическите костюми с надеждата зад пластмасовите шлемове да открие познати очи, но макар очите, които видя, да бяха изпълнени със съчувствие, те не й бяха познати. Нито пък техният език, когато двама от хората се приближиха до нея.