По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Велият пътнически самолет се появи с обичайните валма дим. Сега единствената му тревога беше дали самолетът ще спре по такъв начин, че да може да заснеме слизащите от него хора — копелетата винаги гледаха на друга страна и разваляха цялата работа. Но нямаше никакъв избор. Гълфстриймът спря. Вратата се отвори и шефът на станцията започна да снима кадър след кадър. На летището чакаше някакво полуофициално служебно лице, за да извърши церемонията по полуофициалното посрещане. Можеше да се види кои са важните личности по това кого прегръща и целува суданецът — и от оглеждането им наоколо. Щрак. Щрак. Той позна едното лице със сигурност, другото навярно също отговаряше на описанието. Прехвърлянето отне само минута-две. Служебните автомобили потеглиха, но шефът на станцията не се вълнуваше особено накъде са се насочили в момента. Агентът му от външното министерство щеше да го информира. С оставащите осем кадъра той засне самолета, които вече зареждаха с гориво, и реши да изчака, за да види какво ще стане. Трийсет минути по-късно Г-IV пак се издигна в небето и американецът тръгна обратно за посолството. Докато хората му проявяваха филма, той проведе телефонен разговор с Ленгли.
— Потвърждава се — каза Гудли. Краят на дежурството му наближаваше. — Преди петдесет минути двама иракски генерали са се приземили в Хартум.
— Така СОНР ще изглежда доста добре, Бен — с вдигнати вежди отбеляза отговорникът за региона. — Надявам се, че ще обърнат внимание на разпределението на времето.
Офицерът от националното разузнаване успя да се усмихне.
— Да. Е, друг ще трябва да каже какво означава това. — Току-що започналите да пристигат за дневната си смяна аналитици щяха да си поиграят с този въпрос.
— Нищо добро. — Но човек не трябваше да е разузнавач, за да се сети.
— Пристигат снимки — съобщи свързочният офицер.
Очакваше първото телефонно обаждане. Даряеи беше казал на посланика си да направи нещата колкото е възможно по-ясни. Иран щеше да поеме отговорността за всички разноски. Щяха да им осигурят възможно най-добрите жилища с всички удобства, които страната можеше да им предложи. Цялата операция нямаше да струва чак толкова много пари, но диваците от онази държава се впечатляваха от малки суми и по електронен път вече бяха прехвърлени десет милиона американски долара — за рента — като гаранция, че всичко е наред. Иранският посланик се обади, за да потвърди, че първата група е пристигнала нормално и че самолетът е отлетял обратно.
Добре. Сега иракчаните навярно щяха да му повярват. Би получил лично удовлетворение, ако можеше да ликвидира тези свини, и при настоящите обстоятелства нямаше да е трудно за уреждане, но той беше дал думата си, пък и това нямаше нищо общо с личното удовлетворение. В момента, в който оставяше телефонната слушалка, министърът на военновъздушните сили нареждаше друг самолет да ускори трансфера. Бе най-добре да свършат бързо с това.
Бадрейн се опитваше да реши същия въпрос. Всичко щеше да се разчуе навярно за един ден, със сигурност не повече от два. Тук оставаха хора, прекалено близо до върха, за да оцелеят в предстоящите катаклизми, и прекалено далече, за да заслужават загрижеността, която иранците проявяваха към генералите. Тези офицери, подполковници и полковници, нямаше да са много щастливи от перспективата да се превърнат в изкупителната жертва, необходима за уталожване на гнева на пробуждащата се тълпа. Този факт ставаше все по-ясен, но вместо да ги накара да побързат със заминаването, той пораждаше някакъв неконкретизиран страх, който караше всички останали да се боят още повече от очакващия ги неизвестен мрак. Те стояха на палубата на горящ кораб до вражески бряг и не знаеха да плуват. Но корабът все пак гореше. Трябваше да ги накара да проумеят това.
Това вече се беше превърнало в рутина, с която Райън започваше да свиква — дискретното почукване по вратата, по-сепващо от радиочасовника, с които в продължение на двайсет години бяха започвали дните му. Сега приглушеното почукване го накара да отвори очи. Той стана, облече халата си, измина шестте метра от леглото до вратата и взе вестника си заедно с няколкото листа на дневния си график. После отиде в банята, а след това в дневната до президентската спалня.
Липсваше му нормалното четене на вестника. Макар обикновено да не можеше да се сравнява с качеството на информацията в очакващата го върху масата разузнавателна сводка, в „Уошингтън Поуст“ имаше и материали не само от стриктно държавен интерес, а това поддържаше нормалното му желание да е в течение на нещата. Но първото изискване на работата му беше СОНР, официален документ от извънредна спешност, поставен в картонена папка. Преди да го прочете Райън разтърка очи.