Град от кости

Първата врата, която се опитаха да отворят, поддаде лесно, ала стаята беше празна: само излъскан дървен под и каменни стени, осветени зловещо от лунната светлина, проникваща през прозореца. Стаята се изпълваше от глухия грохот на битката отвън, ритмичен като бученето на океана. Втората стая беше пълна с оръжия, подобно на оръжейната в Института. Лунната светлина пробягваше като сребърна вода по редиците студена, изложена на показ стомана. Люк подсвирна под нос.

— Ама че колекция.

— Мислиш ли, че Валънтайн използва всичко това?

— Едва ли. Предполагам, че е за армията му.

Третата стая беше спалня. Завесите около леглото бяха сини, персийският килим бе в синьо, черно и сиво, а мебелите бяха боядисани в бяло, също като в детска стая. Всичко беше покрито с тънък слой прах, която леко светеше на лунната светлина.

В леглото спеше Джослин.

Тя лежеше по гръб, едната й ръка бе отпусната безжизнено на гърдите, косата й бе разпиляна по възглавницата. Беше облечена в нещо като бяла нощница, която Клеъри никога не беше виждала, и дишаше равномерно и спокойно — на бледата лунна светлина Клеъри видя как клепачите на майка й се мърдат, сякаш сънува.

С лек вик Клеъри се спусна напред, ала Люк й препречи пътя с ръка и гърдите й се удариха в нея като в железен лост, който не й позволи да мине.

— Почакай — каза той, в собствения му глас се долавяше вълнение. — Трябва да сме предпазливи.

Клеъри го стрелна с поглед, но той гледаше над нея, лицето му изразяваше гняв и болка. Тя проследи погледа му и видя това, което не би искала да види. Китките и глезените на Джослин бяха стегнати в сребърни окови, краищата на веригите им потъваха дълбоко в каменния под от двете страни на леглото. Нощната масичка бе покрита със сонди и бутилки, стъклени банки и продълговати, зловещо заострени инструменти от блестяща хирургическа стомана. Маркучът, който излизаше от една от стъклените банки, стигаше до вената в лявата китка на Джослин…

Клеъри се отскубна от ръката на Люк и се спусна към леглото, като уви ръце около безжизненото тяло на Джослин, ала сякаш прегръщаше кукла. Джослин оставаше неподвижна, с все същото леко дишане.

Преди седмица Клеъри би се разплакала така, както го направи първата кошмарна нощ, когато откри, че майка й е изчезнала, би плакала и викала. Но сега сълзите не идваха, тя пусна майка си и се изправи, с увити около себе си ръце. Сега не изпитваше страх, нито самосъжаление: само неистова ярост и желание да намери човека, който е сторил това, единствения отговорен за случилото се.

— Валънтайн — рече тя.

— Разбира се. — Люк беше до нея, докосваше леко лицето на майка й, повдигаше клепачите й. Очите й бяха празни и безжизнени като мрамор. — Тя не е упоена — каза той. — По-скоро й е направена магия.