Поглед в мрака

„Която аз държах в ръцете си, която отворих… и ето какво ме сполетя.“

Дълбоко в планинските недра имаше ритуални камери, ала те, изглежда, бяха твърде тесни за начинание от такъв мащаб. Вместо към тях Зареа поведе накуцващия Ахеос нагоре, първо по стръмните коридори и проходи, които той помнеше от юношеските си години, а после по безкрайни сякаш стъпала, където кракът му никога не беше стъпвал. Стълбата ги отведе до прашни коридори, пропити с мирис на тамян, а после поеха внимателно, стъпка по стъпка, нагоре по пътеки, изсечени спирално в скалата, пътеки тесни и опасни, за чието съществуване Ахеос изобщо не бе подозирал. Студът му подсказа къде отиват. Върхът на планината беше страшно място, с което плашеха малките деца. Там скририте общуваха директно с духовете и стихиите, беззащитни пред ответния бич и на едните, и на другите. Там те водеха, ако ядосаш скририте.

„Е, явно там отиваме сега“ — помисли си той. Някаква светлина прозираше напред, приглушена алена светлина. Отначало Ахеос реши, че е от напален огън, но когато излязоха на открито, разбра, че е светлината на залеза. Целите Равнини бяха като в пламъци, сякаш раздутото алено слънце бе решило да изгори земята на пепел.

— Дали е поличба? — Само двама души ги чакаха там, на върха. Единият беше закачулен като скрир, но гласът му говореше друго, а ако се съдеше по придружителката му, осородната Раека, мъжът под тъмната роба беше не друг, а губернаторът на Тарн.

— Тегрек — изхриптя Ахеос и приседна на земята с помощта на бастуна си. Чудо беше, че още е жив след всичките стъпала и стръмни проходи, които беше изминал, за да стигне до мястото на ритуала.

Осородният магьосник свали качулката си. Допреди миг изглеждаше страховит и опасен; сега, без качулката, беше просто блед и притеснен. Хвърли поглед към Зареа, но тя стоеше до изхода на стълбището, потънала в собствените си невесели мисли. След кратко колебание Тегрек се отпусна на колене до Ахеос.

— Съмнения в последния момент? — попита го молецородният.

— Не — твърдо отрече Тегрек. Раека сложи ръка на рамото му и той се пресегна да я стисне, жест на близост, несъвместим с имперските закони.

— Ще шамаросаме собствените ти хора — напомни му Ахеос.

— Ще ги „ударим“, такъв е военният термин — поправи го Тегрек с измъчена усмивка, — а колкото до това, че са „мои“ хора, не знам. Мои ли са, били ли са някога мои? — Погледна през рамо към момичето и стисна по-силно ръката му. — Не можеш да си представиш… не, наистина не можеш да си представиш какво е да живееш сред хора, които са толкова различни от теб. Да криеш постоянно същността си. Ако бях беден, отдавна да съм умрял… ако не бях от добро семейство, ако не бях заобиколен от слуги и роби… Това ме спаси. Представяш ли си какво е да живееш в къща и да не можеш да си отваряш вратите? Побутваш резетата и дръжките като да са отровни змии, ругаеш и плачеш, но не си в състояние да проумееш едно толкова простичко действие, което не затруднява никого освен теб, единствено теб. И не е само това — не можеш да разчиташ картите им, не разбираш сметките им. Трийсет години живях в лъжа, подхранвах любознателността си с огризки, с парченца знание, откраднати от древни руини, от Федерацията, от скакалецородни и от други роби от Неумели раси, и всичко това събирано в тайна, защото не можеш да кажеш на никого за недъга си… — Тегрек погледна отново през рамо. — Освен на един. Започна се с вратите, между другото. Купих я, за да ми отваря вратите. Хората ме мислеха за надут и аз ги оставих да живеят с това заблуждение. По-добре да те мислят за ексцентричен, отколкото…