Краля демон [bg]

На улицата Хан едва не се блъсна в черна карета, украсена със символа на връхлитащ сокол. Двата черни коня отпред пръхтяха, мятаха глави и въртяха очи.

Хан хукна към пазара. Заобикаляше сергии и шатри, прескачаше по-ниските препятствия, проправяше си път през тълпи от хора, устремен към моста.

Южен мост и Вехтошарника никога не му се бяха стрували толкова далечни. Чувстваше се като в един от онези сънища, в които се мъчиш да избягаш от някое чудовище, но краката ти са заседнали в калта. Само дето в този случай чудовища имаше и пред, и зад него.

Прекоси моста и му се наложи да заобиколи група войници. Явно издирваха някой, но този някой не беше той, защото бягаше, без да се прикрива, а никой не го спираше.

Още на около два километра от улица „Калдъръмена“ видя сиянието, прорязало тъмнината пред него, оцветявайки надвисналите облаци в оранжево. Подуши въздуха. Нещо гореше; нещо голямо бълваше пламъци до небесата.

Стигна до началото на улица „Калдъръмена“ и видя какво е — гореше конюшнята, сякаш погълната от адови огньове. Горещината беше прогонила жителите на околните къщи в другия край на улицата, където, скупчени на нещастни групички, наблюдаваха безпомощно пламналата сграда.

Стражари охраняваха конюшнята, за да отблъскват потенциални герои. Не че някой можеше да я доближи. Горещината от пламъците опари лицето на Хан дори от такова разстояние.

Неколцина мъже, направили жива верига, си подаваха кофи с вода, налята от близкия кладенец — забележителен организационен подвиг за този квартал. Независимо от усилията им, можеха единствено да мокрят съседните сгради, за да не се разпространяват пламъците.

Хан сграбчи един зяпач за ръката.

— Какво се е случило?

— Те бяха, проклетите копои. — Кимна към войниците, обградили горящата конюшня. — Издирвали Гривник Алистър, макар никой да не го е виждал от седмици. Бил мъртъв, така подочух, да, ама те викат, че Гривник живеел там и криел съкровищата си някъде вътре. Влязоха в сградата, претършуваха я от горе до долу, претърсиха съседните къщи, дори разкопаха двора. После запалиха конюшнята. Лумна като прахан.

Хан стисна ръката му още по-силно.

— Изведоха ли някого отвътре? Видя ли някой?

Мъжът освободи ръката си, клатейки глава.

— Никой, ама не съм тук от началото. Не знам дали е имало народ вътре. Конете цвилеха на умряло, ритаха по стените. Никой не можа да ги извади от тоя пъкъл.

Хан заобиколи с намерението да мине от задната страна на конюшнята, но стражари имаше навсякъде, а и огнената стихия не му позволяваше да се доближи. Затова намокри ризата си на кладенеца и я уви около главата си, решен да мине, пък ако ще да го застрелят.

Тъкмо подминаваше началото на улица „Касапска“ и някой изскочи на пътя му.

Беше Кат с омазано от сажди лице и обгорял вехтошарски шал, увит около врата ѝ.