Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
В дванайсет и половина по обед „Тоскана“ напусна кастелонското пристанище и се насочи на юг към нос Сан Антонио. Кат Шанън се почувства отмалял едва сега, когато всичко свърши. Беше сигурен, че оттук нататък вече нищо не може да го спре. Наемникът стоеше подпрян на парапета и гледаше към пищно зелените портокалови плантации южно от Кастелон, които все повече се смаляваха. Зад гърба му се появи Карл Валденберг.
— Това последната спирка ли беше? — попита той.
— Последната, при която трябваше да отваряме трюмовете — каза Шанън. — Остава да вземем няколко души от едно място по африканското крайбрежие, но няма да влизаме в пристанището. Хората ще дойдат от брега с лодки. Няколко хамали. Или поне така ще пише в документите им.
— Имам карти само до пролива Гибралтар — отбеляза Валденберг.
Шанън бръкна в джоба на якето си и извади цял сноп морски карти — половината от онези, които Ендийн му даде в Рим.
— С тези тук — каза той, подавайки ги на капитана, — ще стигнем до Фрийтаун, Сиера Леоне. — Там ще пуснем котва и ще качим новите хора на борда. Моля ви да направите така, че да пристигнем във Фрийтаун на втори юли. На тази дата ще ни чакат.
Когато капитанът се оттегли в каютата си, за да изчисли курса и скоростта, Шанън остана сам при парапета. Край кърмата кръжаха гларуси — преследваха огризките, които Сиприани изхвърляше от камбуза, докато приготвяше обеда. Гладните птици грачеха и се гмуркаха в бялата диря, за да уловят поредното парче хляб или зеленчук.
И най-глухият слушател би доловил сред писъците на чайките още един звук — нечия уста си подсвиркваше мелодията „Испански Харлем“.
Далеч на север един друг кораб вдигна котва и под напътствията на лоцмана се отправи към изхода на пристанището Архангелск. Моторният кораб „Комаров“ беше на десет години и поемаше малко над пет хиляди тона товар.
Атмосферата на мостика беше топла и уютна. Капитанът и лоцманът стояха един до друг и гледаха напред към открито море. И двамата държаха чашки с топло кафе. Рулевият следваше определения от лоцмана курс, а вляво от руля екранът на радара светваше и загасваше в безпределен ритъм. При всяко завъртане дългата му иридесцентна ръка хващаше осеяния с парчета лед океан и далеч отвъд стените на онези ледове, които никога не се размразяват. Дори и през лятото.
Двама души се бяха опрели на парапета при кърмата, точно под знамето със сърпа и чука, и гледаха към отдалечаващото се руско арктическо пристанище. Доктор Иванов лапна смачкания филтър на лютата си цигара и вдъхна щипещия солен морски въздух. И двамата бяха загърнати в топли дрехи, защото дори и през юни късите ръкави не са за препоръчване по тези ширини. Човекът до Иванов беше неговият помощник. Младеж, който се вълнуваше от първото си излизане зад граница.
— Другарю Иванов — обърна се той към шефа си.
Иванов извади угарката от устата си и я захвърли в пенливата диря.
— Виж какво, приятелю — каза той. — Сега сме вече на кораба и можеш да ме наричаш Михаил Михайлович.
— Но в института…
— Сега не сме в института. В близките месеци ще живеем съвсем близко един до друг в затвореното пространство на кораба или в джунглата.
— Разбирам — каза младежът, но ентусиазмът му не спадна. — Ходили ли сте в Зангаро?
— Не — каза началникът му.
— Но в Африка сте били.
— Да, в Гана.
— Какво представлява?
— Джунгли, блата, комари, змии и хора, които не разбират какво им говориш.
— Но те сигурно говорят английски — каза помощникът. — Ние с вас няма да имаме проблеми.
— Не, в Зангаро не говорят английски.
— Така ли?
Младежът бе прочел кратката статия за Зангаро в енциклопедията, която бе взел от библиотеката на института.
— Капитанът ми каза, че ако времето е хубаво, ще стигнем в Кларънс след двайсет и два дни. Точно за техния Празник на Независимостта.
— Какъв късмет — каза Иванов и се отдалечи.
Когато подмина нос Спартел и навлезе от Средиземно море в Атлантическия океан, „Тоскана“ изпрати до Гибралтар радиограма за препредаване в Лондон. Тя бе адресирана до мистър Уолтър Харис. В нея се казваше: „Щастлив обявява вашият брат напълно оздравя.“ Това означаваше, че „Тоскана“ е отплавала и се движи по график. Някои леки изменения в съобщението за здравето на брата на мистър Харис биха означавали, че корабът или е закъснял, или се е натъкнал на проблеми. Липсата на съобщение би означавала, че испанските власти не са позволили на „Тоскана“ да напусне пристанището.