Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Аз не играя никога, господине; господин принцът ми заповяда да играя вместо него в Шантии… една вечер, когато дойде куриер от краля. Аз се подчиних на заповедта му; господин принцът ми заповяда да взема за себе си печалбата от партията.
— Нима има такъв обичай у дома му, Раул? — попита Атос, като се намръщи.
— Да, господине; всяка седмица по една или друга причина господин принцът облагодетелствува така един от благородниците си. Негово височество има петдесет благородници; тоя път беше моят ред.
— Добре! Ходихте ли в Испания?
— Да, господине, направих едно много хубаво пътешествие, и много интересно.
— Вие се върнахте преди един месец, нали?
— Да, господине.
— А през тоя месец?
— През тоя месец…
— Какво правихте?
— Служих, господине.
— Не сте ли идвали у дома в Ла Фер?
Раул се изчерви. Атос го погледна втренчено и спокойно.
— Напразно не ми вярвате — каза Раул. — Аз се изчервих, сам чувствувам това, но се изчервих неволно. Въпросът, с който ме удостоихте, събуди у мене много спомени и те ме развълнуваха. Следователно аз се изчервих, защото съм развълнуван, а не защото лъжа.
— Зная, Раул, че вие не лъжете никога.
— Да, господине.
— Впрочем, приятелю мой, вие се безпокоите напразно; аз исках да кажа само…
— Много добре зная, господине. Вие искахте да ме попитате дали съм ходил в Блоа.
— Именно.
— Не съм ходил там; дори не съм видял лицето, за което ми загатвате.
Гласът на Раул трепереше, като произнасяше тия думи. Атос, който забелязваше всички отсенки на чувствата, прибави веднага:
— Раул, вие отговаряте с натежало сърце; вие страдате…
— Много, господине; вие ми забранихте да отивам в Блоа и да се виждам с госпожица дьо Ла Валиер.
Тук младият човек се спря. Това очарователно име, което той произнасяше с такава наслада, галеше устните му и разкъсваше сърцето му.
— И добре направих, Раул — побърза да каже Атос. — Аз не съм нито жесток, нито несправедлив баща; уважавам истинската любов, но мисля как да ви създам бъдеще… най-бляскаво бъдеще. Засиява ново царуване като зора; войната зове младия крал, пълен с рицарски дух. На тоя героичен плам са необходими лейтенанти, млади и свободни, които да се хвърлят в опасността с ентусиазъм и да падат с вика: „Да живее кралят!“, а не да викат: „Сбогом, жено моя!…“ Бие разбирате това, Раул. Колкото и да ви се струва грубо разсъждението ми, моля ви много да ми вярвате и да забравите, първите дни на младостта, когато сте навикнали да обичате, дни на безгрижна нега, които размекват сърцето и му отнемат способността да съдържа тия силни и горчиви отрови, които се наричат слава и злополучие. Да Раул, повтарям ви още веднъж: повярвайте, съветът ми произлиза само от желанието да ви бъда полезен, само от стремежа да ви видя преуспял. Мисля, че сте способен да станете забележителен човек. Ако вървите сам по пътя на живота, ще вървите по-добре и по-бързо.
— Вие ми заповядахте, господине — отговори Раул, — и аз се подчинявам.
— Заповядал съм! — извика Атос. — Ето как ми отговаряте! Аз съм ви заповядал! О, вие не разбирате думите ми, както не схващате намеренията ми! Аз не заповядах, аз молих.
— Не, не, господине, вие заповядахте — каза Раул упорито. — Но дори и да молехте, вашата молба е по-силна от заповед. Не съм виждал госпожица дьо Ла Валиер.
— Но вие страдате! Страдате! — настоя Атос. Раул не отговори.
— Намирам ви бледен, намирам ви опечален… Значи това чувство е много силно?
— То е страст — каза Раул.
— Не… навик.
— Господине, вие знаете, че пътувах много, че прекарах две години далеч от нея. Струва ми се, че никакъв навик не може да се задържи две години… И какво? Като се върнах обратно, аз я обичах, няма да кажа повече, защото това е невъзможно, но толкова, колкото и преди. Луиз дьо Ла Валиер е единствената ми приятелка; но вие сте за мене бог на земята… За вас съм готов да пожертвувам всичко.
— Напразно мислите така — възрази Атос. — Аз нямам вече никакво право над вас. Вие сте пълнолетен; нямате дори нужда от моето съгласие. Впрочем аз не мога да не дам съгласието си след всичко това, което ми казахте. Оженете се за госпожица дьо Ла Валиер, ако искате.
Раул потрепера и отговори веднага:
— Вие сте добър, господине, и вашата отстъпка ме изпълва с признателност; но аз няма да приема.
— Вие се отказвате сега?
— Да, господине.
— Аз няма да ви се карам никога, Раул?
— Но в дъното на сърцето си сте против тоя брак: не вие сте ми избрали годеница.
— Това е вярно.
— Достатъчно, за да не упорствувам: ще чакам.
— Внимавайте, Раул! Това, което казвате, е сериозно.