Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Пръв се опомнил ханът и изгледал всички с негодуващ поглед.
Везири, съветници и сановници притихнали, върнали се на местата си зад трона, затаили в сърцата си неутолената клокочеща злоба.
— О, мерзки нарушители на благоприличието — започнал ханът задъхано. Дълго ли още ще търпя вашите безчинства? Не мислете, че днешният позор ще ви се размине току-тъй — само да се върна в двореца! Заради вас аз трябва с трепет да мисля какво ще отговарям пред аллаха за безредията в моята държава! Колкото и да се старая, колкото и да се грижа — всичките ми усилия стават на прах, щом се натъкнат на вашата глупост, надутост, интригантство, своеволие и крадливост! И не се оплаквайте, ако един ден търпението ми свърши и аз ви изгоня до един, като прибера в хазната всичко, което сте изпокрили. — Той обърнал пламналото си от гняв лице към търговския везир: — Кажи на вражалеца да продължава! Нека по-скоро да се разобличи в измамничество, лъжа и да бъде подложен на наказание. Къде са конете?
— Къде са конете, вражалецо? — повторил като ехо търговският везир.
— Конете се намират в конюшнята на един чифлик по найманчинския път — отвърнал Настрадин Ходжа. — Чифликът е там, дето се сливат двата големи канала, заобиколен е с градина, има писана порта, по която много лесно може да се различи от всички други.
— Писана порта! — възкликнал лихварят. — Дето се събират двата канала? Че това е моят летен чифлик! Но там сега няма никого и той е заключен — как са могли конете да попаднат там?
Придворните зашепнали помежду си, озадачени от думите на сарафина.
Ханът разсеял съмненията.
— Разбира се, конете ги няма и никога не са били там. Вражалецът гледа да ни обърка с надеждата да се отърве от наказанието. Пригответе камшиците, пратете хора в чифлика, за да се убедим в лъжата му.
По големия найманчински път се понесли конници.
— Разбира се, нищо нима да намерят! Разбира се, нищо, никакви коне! — шумели придворните зад гърба на хана.
Но трима човека мислели другояче: Настрадин Ходжа, който, без да трепне, гледал камшичените приготовления пред площадката, и сарафинът с велможата, на които вече било известно учудващото всезнание на вражалеца. „В моя чифлик! — мислено възкликвал сарафинът, като все повече се лутал в различни догадки и предположения. — С тия коне наистина стават чудеса!“ А велможата замрял, застинал, затаил дъх, защото се страхувал да повярва в своето щастие. Ах, дано само вражалецът не сбърка, дано само конете наистина са в чифлика на търговеца! Пък тогава, тогава… той знаел какво да прави и какво да говори тогава!
Малко по-късно — кайманчинският път бил близо — на отсрещния край на атмегдана се показали ездачите.
— Карат ги, водят ги! Ето ги, моите коне! — завикал сарафинът и в самозабрава се устремил към конниците.
Но заптиите, по заповед на велможата, го пресрещнали на стълбата и го избутали обратно на площадката. „Нашият разговор още не е свършил, почтени Рахимбай!“ — засъскал вътрешно велможата, потръпвайки от злорадо тържество.
Конниците се приближили. Водели два неоседлани коня — единият бял като седеф, другият — чер като лястовиче крило.
Такива коне по стойка и походка още не били виждани никога на никое състезание! Сред присъствуващите се чули изумени и възхитени възгласи.
Сарафинът треперел и все се спускал към стълбата, но заптиите го държали здраво.
— Без преувеличение, тези коне са истинска украса на земята! — рекъл ханът.
— Истинска украса! Истинска украса! — подхванали на различни гласове придворните.
Довели конете до площадката. Настъпила тишина: всички мълчали, забравили обидите и разприте, потънали в съзерцание на арабските атове.
И изведнъж пак се чул гъгнивият глас на сарафина:
— Защита и справедливост!
Всички се размърдали. Ханът се намръщил:
— Какво иска още тая лепка, търговецът? Нали получи конете си, нека си върви с тях.
— Ами моята награда? — побързал да подсети Настрадин Ходжа.
— Колкото до вражалеца — добавил ханът, без да го погледне, — той трябва да си получи обещаното възнаграждение.
Търговският везир вдигнал високо кесията на сарафина с десетте хиляди танга, подържал я някое време над главата си и я размахал, за да чуят и видят всички, след това я хвърлил в краката на Настрадин Ходжа:
— Вземи, вражалецо! Великият хан е справедлив!
Но сарафинът се стрелнал като сокол отстрани, вкопчил се с две ръце в кесията:
— Ами рушветът, о, велики владетелю! — завикал той и с изкривено лице се мъчел да измъкне кесията от ръцете на Настрадин Ходжа. — Гнусният рушвет, заради който несравнимите ми коне закъсняха за надбягванията! Ето ги двамата рушветчии — единият давал, другият вземал! — Без да изпуска кесията, той на два пъти повдигнал брадата си и посочил с нея велможата и Настрадин Ходжа. — Защита и справедливост! Нека вражалецът обясни защо не намери конете ми вчера, щом днес ги намери толкова лесно, колко са му платили за това и кой? Дай, мошенико, дай си ми парите!