Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър изгледа с присвити очи тръпнещата пред тях маса от животински гърбове.
— Не съм сигурен доколко идеята ти е уместна, ефрейтор. Тези животни ми се струват плашливи. Най-вероятно ще ни премажат за секунди.
Вик зад тях ги накара да се обърнат. Към тях яздеше младо уикско момиче.
— Недер — каза Лист.
Нещо в тона му стъписа Дюйкър. Лицето на момъка беше пребледняло под шлема.
Момичето, не повече от десетгодишно, спря коня си точно пред тях. Беше смугло, с бистри черни очи и късо подстригана щръкнала коса. Историкът си спомни, че го беше видял сред подчинените на Сормо.
— Искате да стигнете до стената за наблюдение ли? — каза то. — Ще ви отворя път.
Лист кимна.
— Видът на магията от другата страна е особен — заговори детето на Дюйкър. — Лабиринт на някой самотен бог, без д’айвърс, без соултейкън. Племенен бог.
— Семк — каза историкът. — Червените мечове отидоха да го съобщят. — Смълча се, осъзнал важността на думите й, значението на присъствието й на съвещанието. „Един от преродените магьосници. Сормо предвожда клан от деца, обременени с мощ, трупана цял човешки живот.“
— Отивам да им се опълча. Духът на земята е по-стар от всеки бог. — Момичето подкара коня си покрай двамата, след което нададе пронизителен вик. Започна да се отваря широка пътека — животните започнаха да се отдръпват и да мучат уплашено.
Недер подкара през този проход. Лист и Дюйкър я последваха — подтичваха, за да не изостават. Щом навлязоха в пътеката, усетиха как земята потръпва под ботушите им — не беше глухият тътен на животинските копита, а нещо по-напрегнато и мускулесто. „Все едно че стъпваме по гърба на огромно влечуго… разбудилата се земя, земята, зажадняла да покаже силата си.“
На петдесет крачки напред се появи порутена от времето обрасла с диви лози стена, явно останка от древно укрепление. Издигаше се малко над човешки ръст и встрани от пътя на добитъка. Пътят, който беше отворила Недер, мина покрай нея и продължи надолу към реката.
Момичето продължи, без да погледне назад. След няколко мига Лист и Дюйкър стигнаха до стената и се покатериха на нея.
— Погледнете на юг — каза Лист и посочи.
Над редицата хълмове отвъд напиращата маса от бежанци се вдигаше прах, като златиста мъгла.
— Колтейн и кланът на Враната са влезли в бой — каза Лист.
Дюйкър кимна.
— От другата страна на онези хълмове трябва да има село, нали?
— Да, сър. Л’енбарл се казва. Битката, изглежда, е на пътя, който го свързва с брода. Не сме видели конницата на Сиалк, тъй че Релой вероятно ги е пратил да заобиколят и да се опитат да ни ударят във фланг. Както казва винаги Колтейн, Релой е предсказуем.
Дюйкър се обърна на север. Другата страна на острова бе обрасла с блатна трева, изпълнила стария канал. На отсрещния бряг имаше тясна ивица изсъхнали дървета, след това — широк склон, водещ към хълм със стръмни страни. Правилната му форма подсказваше, че е древна селищна могила. Плоското й плато се държеше от войска, оръжията и броните блестяха под утринното слънце. Тежка пехота. Черни знамена се вееха над широки шатри зад двата предни легиона на тайтанските стрелци. Лъкометците бяха започнали да се придвижват надолу по склона.
— Това е Камъст Релой и неговият подбран елит — каза Лист. — Тепърва ще ги използва.
На изток продължаваха лъжливите маневри и краткотрайни набези между конните воини на клана на Невестулката и техните тайтански и хисарски противници. Пехотата на Сиалк и Хисар бавно и неумолимо се приближаваше към защитните укрепления на уикците. Зад тези легиони селската армия се вълнуваше неспокойно на място.
— Ако тази армия реши да атакува — каза Дюйкър, — нашите редици няма да удържат.
— Ще ударят — потвърди мрачно Лист. — Но ако извадим късмет, ще се забавят и ще ни оставят място да отстъпим.
— Наистина ли виждам контрол навсякъде, или това е само илюзия за контрол?
Челото на Лист леко се смръщи.
— Понякога двете са едно и също. По отношение на резултата, искам да кажа. Единствената разлика — или поне така твърди Колтейн — е, че когато истинското се окървави, поглъща щетите, докато другото се разбива.
Дюйкър поклати глава.
— Кой би помислил, че един уикски племенен вожд ще разсъждава с такива… алхимични термини? А ти, ефрейтор? Да не би да те е направил свое протеже?
Младежът го погледна кисело.
— Аз нали все умирах в учебните войни. Това ми даде възможност много пъти да го чувам.